Рей Бредбъри - Наказание без престъпление

Той вдигна сляпо пистолета.

— Кийти.

— Главата му — чисто злато… — прошепна тя.

— Кийти, престани! — изкрещя той.

— Къдрите му — вълнисти, черни като врана… ръцете му — златни валяци, обсипани с топази…

Как можеше да изговаря тези думи! Това бяха негови мисли, как можеше тя да ги изговаря!

— Кийти, не ме карай да го правя!

— Бузите му — ароматен цветник… — прошепна тя със затворени очи, движеше се бавно из стаята. — Коремът му — като изваяние от слонова кост, обложено със сапфири; нозете му — мраморни стълбове…

— Кийти! — изрева той.

— Устата му — сладост…

Изстрел.

— … ето кой е моят възлюбен…

Втори изстрел.

Тя падна.

— Кийти, Кийти, Кийти!

Изстреля още четири куршума в тялото й.

Лежеше и се тресеше. Безчувствената й уста се отваряше и някакъв безумно огънат механизъм я караше да повтаря отново и отново „Възлюбен, възлюбен, възлюбен, възлюбен, възлюбен…“

Джордж Хил изгуби съзнание.

Събуди се със студена кърпа на челото.

— Всичко свърши — каза мургавият мъж.

— Свърши ли? — прошепна Джордж Хил.

Мургавият мъж кимна.

Джордж Хил погледна безсилно ръцете си. Преди бяха покрити с кръв. При загубата на съзнание бе паднал на пода. Последното, което помнеше, бе усещането за истинска кръв по ръцете си.

Сега бяха съвсем чисти.

— Трябва да си вървя — каза Джордж Хил.

— Ако се чувствате способен.

— Добре съм. — Той стана. — Ще отида в Париж, ще започна отначало. Не бива да се опитвам да звъня на Кийти или да правя нещо такова, нали?

— Кийти е мъртва.

— Да, та нали аз я убих. Господи, кръвта! Беше съвсем истинска !

— Гордеем се с този нюанс.

Слезе с асансьора на улицата. Навън валеше, а на него му се искаше да върви с часове. Гневът и желанието за унищожение бяха изчезнали. Споменът бе толкова ужасен, че никога повече нямаше да пожелае да убие. Дори ако истинската Кийти се появеше пред него, щеше да благодари на Бог и да падне безчувствено на колене. Тя бе мъртва. Беше постигнал своето. Бе нарушил закона и никой нямаше да научи.

Прохладният дъжд валеше по лицето му. Трябваше да се махне незабавно, докато пречистващият ефект все още действаше. В края на краищата каква полза от подобни пречиствания, ако после отново продължаваш по старите пътеки? Работата на марионетките бе на първо място да предотвратят истински престъпления. Ако ти се прииска да убиеш, удариш или измъчваш някого, можеш да си го изкараш на някоя от онези кукли без конци. Не биваше да се връща в апартамента. Кийти може би беше там. Искаше да мисли за нея като за мъртва — нещо, за което се бе погрижил и което си бе напълно заслужила.

Спря на бордюра и се загледа в бързо преминаващите коли. Вдиша дълбоко свежия въздух и започна да се отпуска.

— Господин Хил? — разнесе се глас до рамото му.

— Да?

Белезници щракнаха на китките му.

— Вие сте арестуван.

— Но…

— Вървете. Смит, вземи другите горе, направете арестите!

— Не можете да го направите — рече Джордж Хил.

— За убийство можем.

В небето проехтя гръмотевица.

Беше осем и петнайсет вечерта. Валеше десет дни без прекъсване. Дъждът се стичаше по стените на затвора. Той протегна ръце и усети как капките се събират в треперещите му шепи.

Издрънча врата. Той не помръдна, остана с ръце под дъжда. Адвокатът му го погледна от стола си.

— Всичко е свършено. Тази нощ ще бъдете екзекутиран.

Джордж Хил слушаше дъжда.

— Тя не беше истинска. Не съм я убил.

— Както и да е, такъв е законът. Знаете. Другите също са осъдени. Президентът на Марионетки ООД ще умре в полунощ. Тримата му помощници — в един. Вие оставате за един и половина.

— Благодаря — рече Джордж. — Направихте всичко по силите си. Предполагам, това си е убийство, без значение как го гледаш, като метафора или не. Идеята си я имаше, замисъла, плана — всичко. Липсваше само истинската Кийти.

— Всичко е въпрос на уцелен момент — каза адвокатът. — Преди десет години нямаше да получите смъртна присъда. След десет години — също. Трябва им обаче показен процес, бой за назидание на останалите. През миналата година използването на марионетки е нараснало невероятно. Обществото трябва да се подплаши, при това лошо. Бог знае докъде може да се стигне, ако нещата продължават така. Освен другото, има и духовна страна на проблема. Къде започва или свършва животът? Роботите живи ли са, или мъртви? Не една църква се е разцепила по шевовете заради подобни въпроси. Дори да не са живи, са нещо много подобно на живото: реагират, дори мислят. Знаете за закона за „живия робот“, който мина преди два месеца. Просто лошо уцелен момент, това е.