Рей Бредбъри - Милион години пикник

— Кога ще видим марсианците? — извика Майкъл.

— Сигурно съвсем скоро — отвърна татко. — Може би довечера.

— О, но те са измрели — каза мама.

— Не, не са. Ще ви покажа марсианци, и още как — веднага отвърна татко.

Тимъти се намръщи на думите му, но премълча. Всичко изглеждаше странно. Ваканциите, риболовът, разменяните погледи.

Другите момчета вече бяха заслонили очи с длани и се взираха изпод тях към двуметровите брегове на канала с надеждата да видят марсианци.

— Как изглеждат? — попита настоятелно Майкъл.

— Ще ги познаеш, когато ги видиш — позасмя се татко и Тимъти забеляза как бузата му потрепва.

Мама бе стройна и нежна, със сплетена на плитка златиста коса като тиара и очи с цвета на дълбоката прохладна вода в канала, когато течеше в сянка — почти виолетови, с кехлибарени петънца. Можеше да се види как мислите й плават в очите й като риба — едни ярки и светли, други — тъмни, някои бързи и пъргави, други бавни и спокойни, а понякога, като например когато погледнеше нагоре към Земята, очите й бяха само цвят и нищо друго. Седеше на носа на лодката, едната й ръка почиваше върху борда, другата бе в скута върху тъмносините й бричове, а линията изгоряла от слънцето нежна кожа на шията й показваше мястото, където блузата й се отваряше подобно на бяло цвете.

Продължаваше да гледа напред, за да види какво предстои, но явно не успяваше и се обръщаше назад към съпруга си, за да види бъдещето, отразено в неговите очи; и тъй като той добавяше към отражението част от себе си, малко решимост и твърдост, лицето на мама се успокояваше, тя приемаше видяното и отново се обръщаше напред, вече знаейки какво да търси.

Тимъти също гледаше, но виждаше единствено правата, сякаш начертана с молив линия на канала, който ставаше виолетов, минаваше през широки низини, обрамчени от ниски ерозирали хълмове, и докосваше небето на хоризонта. Продължаваше напред и напред, през градове, които сигурно щяха да дрънчат като бръмбари в празен череп, ако ги раздрусаш. Сто или двеста града, сънуващи горещи летни сънища през деня и прохладни летни сънища нощем…

Бяха изминали милиони мили за тази разходка — за да отидат на риба. В ракетата обаче имаше и оръжие. Това бе ваканция. Но какъв бе смисълът от цялата онази храна, която бяха скрили край кораба и която щеше да им е достатъчна за цели години? Ваканция. Само че под булото на ваканцията не се криеше нежното лице на смеха, а нещо твърдо, кокалесто, а може би и ужасяващо. Тимъти не можеше да вдигне булото, а другите две момчета бяха прекалено заети с други неща — та нали бяха само на осем и на десет години.

— Все още няма никакви марсианци. Ама че работа! — Робърт подпря заострената си брадичка на дланите си и загледа свирепо канала.

Татко бе взел едно атомно радио, бе завързано на китката му. Работеше по старомодния начин — допираш го до костите край ухото си и то пее или говори чрез вибрации. Сега татко го слушаше. Лицето му приличаше на някой от онези запустели марсиански градове — хлътнало, изсушено, почти мъртво.

После го подаде на мама. Устните й се отвориха.

— Какво… — понечи да попита Тимъти, но така и не довърши каквото искаше да каже.

Защото точно в този момент ги застигнаха две титанични, разтърсващи костите експлозии, последвани от няколко по-слаби сътресения.

Татко вдигна рязко глава и незабавно увеличи скоростта. Лодката заподскача и се понесе сред пръски по водата. Това изтръгна Робърт от унеса му и накара Майкъл да нададе изпълнени с уплаха и възторжена радост викове. Той се притисна към краката на мама и загледа как водата се носи край носа му в мокър порой.

Татко зави, намали скоростта и насочи лодката в един малък страничен канал под някакъв древен рушащ се каменен пристан, от който се разнасяше миризма на раци. Лодката се блъсна достатъчно силно, за да накара всички да залитнат напред, но никой не пострада, а татко вече се бе обърнал назад да види дали вълничките в канала няма да издадат къде са се скрили. Водните линии се простираха през канала, плискаха се в камъните и се връщаха назад, за да посрещнат следващите, успокояваха се и искряха под слънчевите лъчи. После всичко утихна.

Татко напрягаше слух. Всички останали — също.

Дишането му отекваше като удрящи юмруци в студените мокри камъни на пристана. В сянката котешките очи на мама следяха татко с надеждата да намерят някакъв намек какво да правят оттук насетне.

Татко се отпусна, издиша шумно и се засмя сам на себе си.