Рей Бредбъри - Мъртвият сезон

Чу се звън като от чупене на тънка стъклена чиния. Смях. И отново тишина. Той се обърна.

Момичето седеше спокойно на пейката при кормилото. Китките й бяха тънки като висулки, очите — ясни като луните и също тъй големи, спокойни и бели. Вятърът духаше в лицето й и тя се вълнуваше като отражение в студена вода, коприната се развяваше около крехкото й тяло като струйки син дъжд.

— Върнете се — каза тя.

— Няма. — Сам трепереше с фините деликатни тръпки на ужаса, подобно на увиснал във въздуха стършел, неспособен да избере между страха и омразата. — Махай се от кораба ми!

— Това не е ваш кораб — каза видението. — Той е стар като света ни. Плавал е по пясъчните морета преди десет хиляди години, когато те са шептели и доковете са оставали празни, а вие дойдохте и го откраднахте. А сега обърнете и се върнете при кръстопътя. Трябва да разговаряме. Случи се нещо важно.

— Махай се от кораба ми! — каза Сам. Измъкна пистолета от скърцащия кожен кобур. Насочи го внимателно. — Скачай, докато преброя до три, или…

— Недейте! — извика момичето. — Няма да ви направя нищо. Нито пък някой от другите. Идваме с мир!

— Едно — каза Сам.

— Сам! — обади се Елма.

— Чуйте ме — каза момичето.

— Две — твърдо рече Сам.

— Сам! — извика Елма.

— Три — каза Сам.

— Ние само… — каза момичето.

Пистолетът изтрещя.

На слънчевата светлина снегът се топи, кристалите се изпаряват, превръщат се в нищо. В светлината на огъня парите танцуват и изчезват. В кратера на вулкана крехките неща се пръсват и изчезват. От изстрела, от огъня, от сътресението момичето се нагъна като мек шал, стопи се като кристална статуетка. Вятърът отнесе онова, което бе останало от нея — лед, снежинка, дим. Мястото до кормилото опустя.

Сам прибра пистолета, без да погледне жена си.

— Сам — прошепна тя над осветеното от луните пясъчно море минута по-късно. — Спри кораба.

Той обърна към нея пребледнялото си лице.

— Не, няма да го направиш. Няма да ме оставиш, не и след цялото това време.

Тя погледна ръката му, докосваща пистолета.

— Мисля, че ти би го направил. Всъщност сигурна съм, че би го направил.

Той рязко завъртя глава, стиснал здраво кормилото.

— Елма, това е лудост. Още малко и ще стигнем града, всичко ще е наред!

— Да — студено отвърна жена му и легна назад.

— Елма, изслушай ме.

— Няма нищо за слушане, Сам.

— Елма!

Минаваха край едно малко бяло шахматно градче и в своето безсилие, в яростта си той изстреля шест куршума в кристалните кули. Градът се разпадна в душ древно стъкло и пръснат кварц. Изчезна като направен от сапун. Вече не съществуваше. Той се разсмя, стреля отново и последната кула, последната шахматна фигура се подпали и се понесе към звездите на сини парченца.

— Ще ги науча аз! Всичките ще ги науча!

— Давай, Сам, научи ни. — Тя лежеше в сенките.

— Ето още един град! — Сам зареди пистолета. — Гледай само как ще го подредя!

Призрачните сини кораби се появиха зад тях и започнаха неумолимо да нарастват. Отначало той не ги видя. Чу единствено високото свистене, писъка на стомана в пясък — това бе звукът на острите като бръснач носове, разсичащи морското дъно, червените и сини знамена се развяваха. В светлосините кораби имаше тъмносини фигури, мъже с маски, мъже със сребристи лица, мъже със сини звезди вместо очи, мъже с изваяни златни уши, мъже с бузи от метални листа и инкрустирани с рубин устни, мъже със скръстени ръце, мъже, които го преследваха. Марсиански мъже.

Един, два, три, броеше ги Сам. Марсианските кораби приближаваха.

— Елма, Елма, не мога да им избягам на всичките!

Елма не отговори, дори не се надигна от мястото си.

Сам стреля осем пъти. Един от пясъчните кораби се разпадна — платното, изумруденият корпус, бронзовите рифови връзки, луннобялото кормило и всички образи в него. Маскираните мъже се забиха в пясъка и се разпаднаха в оранжеви пламъци и дим.

Но другите кораби все така приближаваха.

— Много са, Елма! — извика той. — Ще ме убият!

Пусна котвата. Безсмислено бе. Платното се спусна и се нагъна с шепот. Корабът спря. Вятърът спря. Пътуването спря. Марс стоеше замръзнал, докато великолепните марсиански съдове обикаляха колебливо около него.

— Човече от Земята — обади се нечий глас някъде отгоре. Раздвижи се сребриста маска. Рубинените устни заблестяха едновременно с думите.

— Нищо не съм направил!

Сам гледаше наобиколилите го лица — най-малко сто. На Марс не бяха останали много марсианци — общо сто, най-много сто и петдесет. И сега повечето от тях бяха тук, в мъртвото море, във възкресените си кораби, край мъртвите си шахматни градове, един от които току-що се бе пръснал като улучена с камък кристална ваза. Сребристите маски проблясваха.