Рей Бредбъри - Мъртвият сезон

— Радиото ми е развалено.

— Значи не знаете. Има важна новина. Относно Земята…

Сребърната ръка направи знак. В нея се появи бронзова тръба.

— Нека ви покажа това.

— Пистолет! — изкрещя Сам Паркил.

Миг по-късно бе извадил собственото си оръжие от кобура и стреля в мъглата, в робата, в синята маска.

Маската остана за малко във въздуха. После копринената роба се свлече с тихо шумолене като малка циркова шатра, маската се спусна надолу и сребърните нокти изтракаха върху каменната пътека. Маската остана да лежи върху малка купчинка безмълвни бели кости и плат.

Сам стоеше задъхан.

Жена му се олюляваше над купчинката.

— Това не е оръжие — каза тя и се наведе. Вдигна бронзовата тръба. — Искаше да ти покаже някакво съобщение. Написано е със странна писменост, само сини змии. Не мога да го разчета. Ти можеш ли?

— Не, това е марсианско картинно писмо. Кой знае какво е. Остави го! — Сам трескаво се огледа. — Може да има и други! Трябва да го махнем оттук. Донеси лопатата!

— Какво си решил да правиш?

— Ще го погреба, разбира се!

— Не биваше да стреляш по него.

— Да, стана грешка. По-бързо!

Тя мълчаливо му донесе лопатата.

В осем часа̀ Сам отново метеше машинално пред лавката. Жена му седеше със скръстени ръце на ярко осветения праг.

— Съжалявам, че стана така — каза той. Погледна я и извърна очи. — Разбираш, че стана по чиста случайност.

— Да — каза жена му.

— Стана ми страшно гадно, когато го видях да измъква онова оръжие.

— Какво оръжие?

— Добре де, взех го за оръжие! Съжалявам, съжалявам! Колко пъти трябва да го кажа!

— Ш-ш-ш. — Елма сложи пръст на устните си. — Тихо.

— Не ми пука — изсумтя той. — Зад мен е цялата компания Земни селища! Тези марсианци няма да посмеят…

— Виж — каза Елма.

Той погледна към дъното на мъртвото море. Изпусна метлата. Вдигна я, отвори уста, от нея капна малка капка слюнка. Изведнъж се разтрепери целият.

— Елма, Елма, Елма!

— Идат — каза Елма.

По древното морско дъно, подобно на сини призраци, подобно на син дим се носеха десетина високи марсиански пясъчни кораба със сини платна.

— Пясъчни кораби! Но тях вече ги няма, Елма. Пясъчните кораби вече не съществуват!

— Приличат ми точно на такива — каза тя.

— Но властите ги конфискуваха всичките! Натрошиха ги, а няколко продадоха на търг! Аз съм единственият в цялата проклета територия, който притежава кораб и може да го управлява.

— Вече не. — Тя кимна към морето.

— Бързо! Да се махаме оттук!

— Защо? — бавно попита тя, очарована от марсианските кораби.

— Защото ще ме убият! Бързо, влизай в пикапа!

Елма не помръдна.

Наложи се да я завлече насила зад бараката, където чакаха две машини — пикапът, който използваше редовно допреди около месец, и старият марсиански пясъчен кораб, който бе купил просто така на един търг и с който през последните три седмици бе пренасял материали по гладкото морско дъно. Едва сега се сети. Двигателят на пикапа лежеше изваден на земята — вече втори ден се занимаваше с него.

— Пикапът май не е във форма — отбеляза Елма.

— Пясъчният кораб. Качвай се!

— И да те оставя да ме возиш в пясъчен кораб? Как пък не!

— Качвай се! Мога да го управлявам.

Натика я вътре, скочи зад нея, сграбчи кормилото и завъртя кобалтовото платно да улови вечерния ветрец.

Звездите светеха ярко, сините марсиански кораби се носеха по шепнещите пясъци. Собственият му кораб отначало не искаше да помръдне, но той се сети за котвата и побърза да я вдигне.

— Хайде!

Вятърът понесе устремно пясъчния кораб по дъното на мъртвото море, над отдавна погребани кристали, покрай полуизправени стълбове, изоставени докове от мрамор и месинг, покрай мъртви бели шахматни градове и пурпурни подножия на хълмове към далечината. Марсианските кораби станаха по-малки, след това подгониха кораба на Сам.

— Май им дадох да разберат, за Бога! — викна Сам. — Ще докладвам в Ракетната корпорация. Ще ми дадат закрила! Доста съм бърз.

— Можеха да те спрат, ако искаха — уморено рече Елма. — Просто не им се занимаваше.

Той се изсмя.

— Как пък не. Защо им е да ме оставят? Не, просто не бяха достатъчно бързи, това е.

— Мислиш ли? — Елма кимна към нещо зад него.

Той не се обърна. Усети студен полъх. Боеше се да се обърне. Долови нещо на седалката зад себе си, нещо крехко като дъх в студена утрин и синьо като дим от хикория по здрач, нещо като стари бели дантели, като снежинки, като тънък чуплив скреж върху земята.