Рей Бредбъри - Марсиански хроники

— При Пао. Тя ме покани!

— За днеска ли?

— Не съм я виждала толкова време! Не е далече.

— В Зелената долина, ако не се лъжа.

— Да, малка разходка; не е далече. И аз реших, че … — Тя забърза навън.

— Съжалявам, много съжалявам — каза той и изтича да я настигне; видът му беше много загрижен. — Съвсем забравих: аз поканих доктор Нлле на гости!

— Доктор Нлле! — Тя се наклони към вратата.

Той я хвана за лакътя и решително я задърпа навътре в стаята.

— Да.

— Но Пао…

— Пао ще почака, Ила. Ние трябва да посрещнем Нлле.

— Само за няколко минути …

— Не, Ила.

— Не?

Той поклати глава.

— Не. Освен това до Паови има доста път. Все през Зелената долина, покрай големия канал, после надолу… нали? А днес ще бъде много, много горещо и на доктор Нлле ще му бъде много приятно да те види … Какво ще кажеш?

Тя не отговори. Искаше й се да се отскубне, да избяга. Искаше й се да крещи, да вика. Но продължаваше да седи в креслото, сякаш бе попаднала в клопка и с безизразен поглед разглеждаше пръстите си, като ги въртеше бавно..

— Ила? — промърмори той. — Ти ще останеш в къщи, нали?

— Да — каза тя след дълго мълчание, — ще остана.

— Целия ден?

Гласът й прозвуча глухо:

— Целия ден.

Денят преваляше, а доктор Нлле го нямаше никакъв. Изглежда че това много не учудваше съпруга на Ила. Когато стана вече доста късно, той промърмори нещо, отиде при един долап и извади някакво зловещо оръжие — малка жълтеникава тръба, която завършваше с няколко малки меха и автоматичен спусък. Той се обърна. На лицето му стоеше безизразна маска, изкована от сребърен метал — маската, която си слагаше всякога, когато искаше да скрие чувствата си; маската, чиито изпъкналости и вдлъбнатини прилягаха тъй съвършено към слабите му бузи, брадичка и чело. Той държеше в ръцете си своето зловещо оръжие и го разглеждаше под блясъка на маската. То непрекъснато бръмчеше като кошер. Оръжието можеше със силен трясък да изстрелва рояци златисти пчели. Страшни златисти пчели, които жилят, отравят и падат мъртви като семена на пясъка.

— Къде си тръгнал? — попита тя.

— Какво? — той се бе заслушал в зловещото бръмчене на меховете. — Щом като доктор Нлле е закъснял, да не съм луд да го чакам. Отивам на лов. За малко. Скоро ще се върна. А ти оставаш тук и никакво излизане, ясно? — Сребърната маска заблестя.

— Да.

— И кажи на доктор Нлле, че ще се върна. Само да половувам малко.

Триъгълната врата се затвори. Стъпките му заглъхваха надолу по хълма.

Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в слънчевата светлина. След това отново се залови да чисти с магнетическия прах и да обира свежите плодове от кристалните стени. Работеше усърдно и сръчно, ала от време на време я обхващаше някаква приятна отпадналост и тя се чуваше да пее онази странна и неизлизаща от ума й песен, загледана към небето, отвъд кристалните колони.

Тя притаи дъх и замря в очакване. Приближава се … Ей сега ще се случи.

Има дни, когато слушаш как се приближава страхотна буря, а наоколо ти цари напрегната тишина; после — едва доловимо налягане във въздуха и над земята се понася диханието на промяната с нейните напъни, сенки и изпарения. Въздухът напира в ушите ти и ти се опъваш като струна в очакване на надигащата се буря. Започваш да трепериш. Небето се покрива с петна, с цветове; облаците се сгъстяват, планините придобиват металически оттенък. Цветята в клетката тихичко въздишат, предупреждават. Чувствуваш как косата ти лекичко се раздвижва. Някъде в къщата часовникът напява: „Време, време, време, време…“ Тихо, нежно, като капеща върху кадифе вода.

И изведнъж — бурята! Електрически пламък и от непрогледния небосвод се изсипват всепоглъщащите вълни на черен прибой, на вечен унищожителен мрак.

Така бе и сега. Наближаваше буря, макар че небето беше ясно. Назряваше мълния, макар че не се виждаше никакъв облак.

Ила се разхождаше из притихналата лятна къща. Всеки миг на небето може да пламне мълния, ще последва силен гръм, кълбо дим, тишина, стъпки по пътеката, почукване на кристалната врата, тя ще изтича да му отвори …

„Глупавичка Ила! — мислено се усмихна тя. — С какви дивотии се занимава празният ти ум!“

И тогава — то се случи.

Нахлу гореща вълна, сякаш голям огън летеше във въздуха. Разнесе се вихрен, стремителен звук. В небето блесна метал.

Ила извика.

Изтича между колоните, силно разтвори вратата. Погледна към хълма. Но там нямаше нищо.

Искаше й се да изтича надолу по склона, но се спря. Трябваше да стои тук, да не ходи никъде. Докторът щеше да дойде на гости, а съпругът й щеше да се разсърди, ако тя избягаше.