Рей Бредбъри: Марсиански хроники

Мисис К. повтори мелодията, сега вече без думи, затвори очи и ръцете й сякаш подхвръкнаха с вятъра. Най-после млъкна.

Песента беше прекрасна.

— За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я измисли? — попита той, като я погледна строго.

— Не. Да. Не. Наистина не зная! — Тя беше смутена. — Аз дори не разбирам думите; те са на друг език!

— На какъв език?

Тя машинално хвърляше късчета месо в кипящата лава.

— Не знам. — След миг месото беше готово, тя го извади от огъня и го поднесе на мъжа си в една чиния. — О, навярно аз просто съм си измислила цялата тази щуротия. Сама не знам защо.

Той не каза нищо. гледаше как тя потапя месо в свистящата огнена локвичка. Слънцето бе залязло. Бавно, бавно нощта пропълзя в стаята, сякаш тъмно вино я изпълни до тавана, поглъщайки колоните и тях двамата. Само блясъкът на сребристата лава осветяваше лицата им.

Тя отново затананика странната песен.

Изведнъж той скочи от стола и сърдито напусна стаята.

По-късно мъжът довърши вечерята си сам.

Ставайки от масата, той се протегна, погледна към нея и прозявайки се, предложи:

— Хайде да отидем с огнените птици в града тази вечер и да се позабавляваме.

— Сериозно ли говориш? — попита тя. — Да не си нещо болен?

— Какво има тук толкова странно?

— Но ние вече половин година никъде не сме излизали!

— Струва ми се, че това е добра идея.

— Как така си станал изведнъж толкова внимателен?

— Остави това — намръщи се той. — Искаш ли да отидем или не?

Тя погледна към бледната пустиня. Двете бели луни близначки изгряваха на хоризонта. Прохладна вода милваше пръстите на краката й. Тялото й леко потрепера. Много й се искаше да си остане тук, да седи тихо, безмълвно, неподвижно, докато не се случи това, което бе очаквала всеки ден, това, което не можеше, но би могло да се случи. Душата потръпна, докосната от някаква песен.

— Аз …

— Ще се почувствуваш по-добре — настоя той. — Хайде ела!

— Уморена съм — каза тя. — Някоя друга вечер.

— Ето ти шалчето. — Той й подаде едно шишенце. — Месеци вече, откакто никъде не сме ходили.

— Ако не се смятат твоите пътувания до Кси Сити два пъти седмично. — Тя избягваше да го гледа.

— По работа — каза той.

— Работа? — прошепна си тя.

От флакона протече някаква течност, превърна се в синкава мъгла и тръпнеща се обви около шията на жената.

На гладкия прохладен пясък, светещи като разпалени въглени, чакаха огнените птици. Надуван от нощния вятър, във въздуха припляскваше белият балдахин, привързан с хиляди зелени ленти към птиците.

Ила легна под балдахина и по заповед на нейния мъж пламтящите птици се понесоха нагоре към тъмното небе. Лентите се изопнаха, балдахинът се издигна във въздуха. Пясъците изчезнаха отдолу с вой; синкавите хълмове прелитаха и прелитаха, оставяйки назад техния дом, колоните, от които капеше дъжд, затворените в клетки цветя, пеещите книги, шепнещите ручейчета на пода. Тя не гледаше към мъжа си. Чуваше го как подвиква на птиците, а те се издигаха все по-високо, като десет хиляди нажежени искри, като множество червеножълти ракети в небесата, теглейки след себе си балдахина като цветно листенце, припламнало сред вятъра.

Тя не виждаше плъзгащите се отдолу мъртви, древни градове, с къщи, като изрязани от кост шахматни фигури; не виждаше старите канали, пълни с пустота и сънища. Над сухи реки и сухи езера летяха те като лунна сянка, като пламтящ факел.

Тя виждаше само небето.

Съпругът проговори.

Тя гледаше към небето.

— Чу ли какво ти казах?

— Какво?

— Можеше да бъдеш по-внимателна — шумно въздъхна той.

— Бях се замислила.

— Не знаех, че си такава любителка на природата; но тази вечер ти просто не откъсваш очи от небето — каза той.

— Много е красиво.

— Аз току-що си мислех — бавно продължи съпругът — дали да се обадя на Хале тази вечер. Бих искал да го попитам дали можем да прекараме известно време около една седмица, не повече — при тях, в Сините планини: Просто ми хрумна…

— Сините планини! — Тя се хвана с една ръка за края на балдахина и рязко се обърна към него.

— О, това е само една идея.

— И кога искаш да тръгнем? — неспокойно попита тя.

— Бихме могли да тръгнем утре сутринта. Нали знаеш: ранно пиле и прочие… — подхвърли небрежно той.

— Но ние никога не сме тръгвали толкова рано през годината!

— Е, сега ще направим изключение. Мислех си… — Той се усмихна. — Ще бъде добре да променим обстановката. Тишина и спокойствие. Ти знаеш. Или имаш някакви други планове? Ще отидем, нали?