Рей Бредбъри - Лисицата и лесът

Рано сутринта, замаяни от едночасовата дрямка, която успяха да си откраднат, се събудиха от шума на двигатели на улицата. Сюзън надникна от железния балкон към групичката от осем души, които тъкмо слизаха, като бъбреха и викаха, от камиони и коли с червени надписи. Тълпа мексиканци следваше камионите.

— Qué pasa? — попита Сюзън едно момче.

То отговори.

Сюзън се обърна към съпруга си.

— Американски филмов екип, дошли са да снимат.

— Изглежда интересно. — Уилям бе влязъл под душа. — Хайде да идем да гледаме. Мисля, че няма да е добре да се махаме още днес. Да опитаме да приспим бдителността на Симс. И да погледаме как се правят филми. Казват, че примитивното кино било страхотно нещо. Тъкмо ще се поразсеем.

Да се поразсеем, повтори наум Сюзън. За миг на ярката слънчева светлина бе забравила, че някъде в хотела има мъж, който чака и сигурно вече е изпушил хиляда цигари. Погледна осмината шумни и радостни американци долу и й се прииска да им викне: „Спасете ме, скрийте ме, помогнете ми! Пребоядисайте ми косата, очите; преоблечете ме в странни дрехи. Трябва ми помощта ви. Аз съм от две хиляди сто петдесет и пета година!“

Думите заседнаха в гърлото й. Служителите от Пътешествия във времето не бяха глупаци. Преди да те отправят назад във времето, поставяха в мозъка психологическа спирачка. Не можеше да кажеш на никого истинската си дата на раждане, нито пък да разкриеш на хората от Миналото каквото и да било от Бъдещето. Миналото и Бъдещето трябваше да се пазят едно от друго. Единствено на хора с психологическа спирачка се позволяваше да пътуват без охрана през вековете. Бъдещето трябваше да бъде пазено от евентуалните промени, причинени от пътешествениците в Миналото. Дори да искаше с цялото си сърце, тя не можеше да разкаже на онези щастливи хора долу на площада коя е и в какво положение се намира.

— Ще закусим ли? — каза Уилям.

Закуската се сервираше в огромната трапезария. Шунка и яйца за всички. Помещението бе пълно с туристи. Влязоха кинаджиите, всичките осем — шестима мъже и две жени, — смееха се и разместваха столове. Сюзън седна наблизо, усещаше топлината и закрилата, която предлагаха — чувството не я напусна дори когато господин Симс слезе по стълбите, като усилено дърпаше от турската си цигара. Кимна им отдалеч, Сюзън също му кимна и се усмихна, защото той не можеше да им направи нищо тук, пред осмината кинаджии и още двадесет други туристи.

— Това са актьори — каза Уилям. — Може пък да пробваме да наемем двама от тях — уж на шега, да ги облечем в нашите дрехи и да ги накараме да отпрашат с колата ни в момент, когато Симс не може да разгледа физиономиите им. Ако успеят да го излъжат да ги гони няколко часа, бихме могли да се доберем до Мексико Сити. Ще му трябват години, за да ни открие там!

— Хей!

Някакъв лъхащ на алкохол дебелак се надвеси над масата им.

— Американски туристи! — развика се. — Толкова са ми опротивели тези мексиканци, че ми иде да ви разцелувам! — Стисна им ръцете. — Елате да закусите с нас. Мизерия обича компания. Аз съм Мизерия, това е мис Туморясала, а онези там — господин и госпожа Как-Само-Мразим-Мексико! Всички го мразим. Трябва обаче да останем тук за пробните снимки на един проклет филм. Останалата част от екипа пристига утре. Казвам се Джо Мелтън. Режисьор. И това ако не е ужасна страна! Погребения на всяка улица, хората мрат. Хайде, размърдайте се. Присъединете се към компанията, разведрете ни!

Сюзън и Уилям се разсмяха.

— Толкова ли съм смешен? — обърна се господин Мелтън към присъстващите.

— Чудесен сте! — Сюзън тръгна към масата им.

Господин Симс ги гледаше свирепо през залата.

Тя му направи подигравателна гримаса.

Господин Симс тръгна между масите.

— Господин Травис, госпожо Травис — повика ги той. — Мислех, че ще закусваме заедно, насаме.

— Съжалявам — каза Уилям.

— Сядай, приятел — каза господин Мелтън. — Всеки техен приятел е и мой приятел.

Господин Симс се настани. Кинаджиите приказваха на висок глас.

— Надявам се, че сте спали добре — промърмори господин Симс.

— А вие?

— Не мога да свикна с пружините — духовито отвърна господин Симс. — Намерих обаче известна утеха. Половината нощ опитвах новите цигари и храната. Странни, завладяващи. Цял нов спектър от усещания се крие в тези древни пороци.

— Не разбираме за какво говорите — каза Сюзън.

— Продължавате да играете ролята — разсмя се Симс. — Няма смисъл. Нито пък в замисъла с тълпите. Скоро ще ви пипна сами. Страшно търпелив съм.