Рей Бредбъри - Човекът с Роршаховата риза

А самия себе си? Господи, сутрин бръсненето беше истинско изтезание. Не можех да откъсна поглед от своето разровено от изгубени сражения лице. По дяволите, Имануел Брокау, въздишах аз, ти си самият Гранд Каньон по пладне, пъпчива краставица, обелен нар.

Изобщо контактните ми лещи ме направиха отново петнадесетгодишен. Тоест: пъпчив, саморазпъващ се вързоп съмнения, ужас и самото несъвършенство. Най-противната възраст в живота на човека се бе върнала да ме преследва с пъпчивия си, недодялан призрак.

Лежах като безсънно корабокрушение. Ах, второ юношество, имай милост, стенех аз. Как съм могъл да бъда толкова сляп години наред? Сляп, да, и съм го знаел, но все си казвах, че не е толкова важно. И си се движех тъй пипнешком по света като самодоволен недоскив, късогледо пропускайки дупките, разкъсаното, сълзите и отоците по хората и по мен самия. А сега Действителността ме застигна насред улицата. И Действителността беше: Пори.

Затворих очи и останах на легло няколко дни. Накрая се надигнах в леглото и с широко отворени очи провъзгласих: Действителността не е всичко! Отричам това познание. Издавам закони срещу Порите! В замяна на това приемам онези истини, които постигаме интуитивно или измисляме, за да можем да живеем.

Продадох си очните ябълки.

Иначе казано, дадох контактните си лещи на един садистичен племенник, който разбогатя от кичове, тъпанари и други гадости.

Върнах се пак в килията на старите, зле фокусирани очила. Тръгнах отново през света на възвърнатите, благородни мъгли. Виждах достатъчно, но не прекалено много. Срещах едва различими, призрачни хора, които отново можех да обичам. В утринното огледало виждах този „аз“, с когото можех отново да живея под един покрив, да му се възхищавам и приемам като свой човек. Почнах да се смея всеки ден с ново щастие. Тихичко. А после и с глас.

Каква шега е животът, Саймън.

От суета си купуваме лещи, с които виждаме всичко и така загубваме всичко!

А пожертваме ли няколкото микроскопични малки късчета от тъй наречената мъдрост, действителност, истина, ние спечелваме отново целостността на живота! Това кой ли не го знае? Особено писателите! Интуитивните романи са далеч по̀ „истина“, отколкото всичките данно-фактови репортажи, писани през цялата история на света!

Но тогава се видях изправен пред двете големи фрактури, които минаваха напречно през съзнанието ми. Очите ми. И ушите ми. Свети боже, промълвих аз. Ами всичките тези хиляди хора, минали през кабинета ми, скърцали по моята кушетка, които търсеха ехото в моята Делфийска пещера, защо, защо? Колко е нелепо! Нито съм видял, нито съм чул ясно когото и да било от тях!

Коя беше тази мис Харботъл?

Какво му беше на стария Динсмур?

Какъв беше истинският цвят, вид, ръст на мис Граймз?

Наистина ли мисиз Скрапуайт изглеждаше и говореше като мумия от египетски папирус, паднала от гоблена зад писалището ми?

Можех само да гадая. Две хиляди мъгливи дни обгръщаха моите загубени деца, само гласове — зовящи, глъхнещи, изчезнали.

Боже мой, аз бях блуждал из пазара с невидим надпис СЛЯП И ГЛУХ, а хората се тълпяха да пускат монети в просяшката ми шапка и хукваха изцелени. Изцелени! Не е ли чудно това, не е ли невероятно? Излекувани от някакъв стар еднорък, че и еднокрак рахитик. И какво? Какво правилно съм им казвал, след като съм ги чувал погрешно? Кои наистина бяха тези хора? Никога няма да узная.

А после си помислих: в града има сто психиатри, които виждат и чуват по-ясно от мен. Но техните пациенти хукват голи в открито море или скачат посред нощ като изстреляни от трамплин, или връзват жените си и запалват пура над тях.

А аз се оказвах пред неоспоримия факт на една успешна кариера.

Разумът ми крещеше: сакат не води сакатия, слепият и сакатият не изцеляват сакати и слепи! Но един глас от далечния балкон на душата ми отвърна присмехулно: Дрън-дрън, та пляс! Много важно! Ти, Имануел Брокау, си един порцеланов гений, което значи пропукан, но блестящ! Замъглените ти очи виждат, запушените ти уши чуват. Твоите счупени сетива лекуват до известна степен, но подсъзнателно! Браво!

Но не, аз не можех да живея със съвършеното си несъвършенство. Не можех да разбера, нито да понасям това самонадеяно, потайно нещо, което разиграваха пред света разни доктори-ливади с всичките им паравани и затъмнения, за да лекуват животни-ливади.

Трябваше да направя избор между няколко неща. Да си сложа обратно контактните лещи? Да си купя слухов апарат, който да подпомогне бързо подобряващия ми се усет за звук? А после? Да открия, че съм загубил връзка с най-доброто и скритото от съзнанието, което за тридесет години удобно бе свикнало с лошото зрение и кофти слух? Бъркотия и за лечителя, и за лекувания.