Рей Бредбъри: Човекът с Роршаховата риза

През нощта не можах да заспя. Пушех, гледах през прозорците. Усещах главата и ушите си странно прояснени, сякаш току-що се бях вдигнал от тридесетгодишна треска. Почнах да се съмнявам в себе си, в миналото си, в сетивата си и накрая, към три часа в тази гробарска нощ се качих на колата, отидох в кабинета си и разбрах най-лошото.

Разговорите, запаметени в съзнанието ми от стотиците случаи, не бяха същите, като записаните на лента или в картоните на секретарката ми!

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че когато съм чул „звяра“, то е било в същност „с вяра“. Срам е било в същност храм. Гол е било пол или обратно. Аз съм чул легло, а някой е казал тегло. Спя е било успя. Спор е било двор. Блуден е било муден. Диря е било свиря. Бяс е било просто вас. Секс е било кекс или текст, или дявол го знае какво още, претекст. О, да — вода. А, не — спане. Пир — вир. Грешен — днешен. Тайна — майна. Каквото и да е било казано, аз винаги съм го чувал погрешно. Десетки милиони грешно чути думи! Паника сред редиците ми! Триста дявола! Каква лудница!

Всичките тези години, тези хора! Свети Мойсей, Брокау, виках аз, всичките тези години, слязъл от планината, а божието слово ти е било в същност като бръмбар в главата. И сега, на стари години, стари мъдрецо, си решил да се допиташ до изписаните със светкавица плочи. И откриваш, че скрижалите ти с десетте божи заповеди в същност са различни!

Та през онази нощ Мойсей напусна кабинета си. Тичах в тъмното, разкъсван от отчаяние. Взех влака за Фар Рокауей, може би защото ми звучеше тъжно.

Вървях покрай метежа на вълните, равен на който бе единствено метежът в гърдите ми. Как!? Как е могло — плачех аз — цял живот да си бил полуглух и да не го знаеш! И да разбереш това едва сега, когато по някаква щастлива случайност този дар, слухът ти, се върна. Как? Как?

Единственият отговор бе сгромолясването на бурната вълна върху пясъка.

Та това беше Капка Номер Едно, която преля чашата.

Последва миг мълчание.

Автобусът ни полюшваше. Движеше се край златния бряг, през лек ветрец.

— А Капка Номер Две? — попитах накрая тихо аз.

Д-р Брокау вдигна тъмните си очила нагоре и слънчевите лъчи хвърлиха отблясъци като рибки из целия автобус. Проследихме плуващите многоцветни кръгчета, той — разсеяно, после с полуразвеселена загриженост.

— Поглед. Зрение. Структура. Детайл. Не са ли истинско чудо. Страхотни, в смисъл че внушават истинско страхопочитание. Какво е поглед, зрение, прозрение? Наистина ли искаме да виждаме света?

— О, да — възкликнах моментално аз.

— Отговор на млад, немислещ човек. Не, скъпото ми момче, не искаме. На двадесет години — да, наистина мислим, че искаме да виждаме, да знаем, да бъдем всичко. И аз така мислех едно време. Но през по-голямата част от живота си аз съм имал слабо зрение, половината ми дни съм бил въоръжаван с все нови и нови очила от очните лекари. Да, но ето че идва изгревът на контактните лещи! Най-после, реших аз, ще се въоръжа с тези блестящи чудеса, подобни на сълзи, тези невидими кръгчета! Съвпадение ли? Психосоматична причина и следствие? Защото същата седмица, когато се снабдих с контактните лещи, слухът ми се проясни! Трябва да има някаква физио-мозъчна връзка, но да не си играем на образовани догадки.

Едничкото, което знам, е, че си взех тези кристални роговични лещи, нагласих ги на слабите си, бебешко сини очи и… Voilà!

Ето ти го света!

Ето ти ги хората!

Но заедно с това — прости ме, господи — се показа и мръсотията, и безбройните пори по хората.

Саймън — продължи той с леко натъжен тон, притворил за миг очи зад тъмните очила, — хрумнало ли ти е някога, знаел ли си, че хората са почти целите в пори?

Той изчака това да потъне. Замислих се.

— Пори ли? — проговорих накрая.

— Да, пори! Но кой ли се е замислял за това? Кой ли си е давал труда да се загледа? Но с моето възстановено зрение аз ги виждах! Хиляди, милиони, милиарди… пори. Едри, дребни, бледи, червендалести… пори. Виждах ги до една, по всеки. По минувачите. По хората, натъпкани в автобуси, театри, телефонни кабини, всеки целия в пори и малко плът. Малки пори по дребни жени. Едри пори по чудовищни мъже. Или обратно. Пори, многобройни като оная противна прах, която се носи безредно в някой слънчев лъч из църквата късно следобед. Пори. Те ми станаха просто натрапчива идея. Вглеждах се в лицата на дамите, а не в очите им, устата или ушите. Може ли един мъж да вижда скелета на една жена как се извива насам-натам из тази сладка възглавнична плът? Да! Но не, аз виждах само тези сита и кухненски рендета на кожата. Цялата красота се превърна в скапана Гротеска. Обърнех ли очи, сякаш в проклетия ми череп се завърташе петметровият телескоп на Паломар. Където и да погледнех, виждах бомбардирана от метеори луна в ужасен супередър план!