Стивън Бруст - Текла

— Владимир — каза тя.

— Мм?

— Грегъри ми е приятел. Запознахме се, докато гостувах на дядо ти преди няколко недели.

— Продължавай.

Тя помръдна неловко.

— Има много за разказване. Но първо искам да разбера за какво е дошъл.

„Да изляза ли да се поразходя?“

„Глупости. Но благодаря, че попита. Имаш целувка“.

Погледнах Грегъри и зачаках. Той рече:

— На кой въпрос искате да отговоря първо?

— Защо нямаш брада.

— Какво?

Лойош се изсмя със съсък.

— Все едно — казах. — Кажи, какво търсиш тук?

Той запремества очи от Коути към мен. Накрая спря погледа си на Коути и каза:

— Снощи убиха Франц.

Погледнах жена си да видя дали новината ще й подейства. Очите й се бяха разширили леко. Замълчах. След няколко дъха Коути каза:

— Разкажи ми.

Грегъри намери кураж да погледне многозначително към мен. Което едва не го уби. Но изглежда, все пак реши, че не съм опасен, и заговори:

— Стоеше пред вратата на салона и проверяваше влизащите, и някой просто отишъл до него и му прерязал гърлото. Чух шума и изтичах, но докато стигна, онзи беше изчезнал.

— Някой видял ли го е?

— Не добре. Но бил драгар. Те всички… вие… все едно де. Облечен в черно и сиво.

— Много професионално — отбелязах, а Грегъри ме изгледа така, както никога не бива да поглеждате някого, освен ако не сте опрели нож в гърлото му. Тези неща ставаха все по-трудни за подминаване.

Коути бързо ме погледна и стана.

— Добре, Грегъри. Ще поговорим по-късно.

Той я погледна стъписан и отвори уста да каже нещо, но тя го сряза с онзи поглед, който ми хвърля, щом прекаля с някоя шега, и го отведе до вратата. Не станах.

— Е — рекох, щом тя се върна. — Разказвай.

Тя ме изгледа за миг, сякаш ме виждаше за първи път. Проявих благоразумие и замълчах. След малко каза:

— Да се поразходим.

Никога не бях изпитвал толкова силни и противоречиви чувства, както докато се връщахме от разходката. Никой, включително и Лойош, не беше проговорил през последните десет минути, след като изчерпах саркастичните си въпроси и с това премахнах необходимостта Коути да ми отвръща с късите си язвителни отговори. Лойош ритмично стискаше ноктите си в дясното ми рамо, а аз го усещах подсъзнателно и бях доволен от това. Роуца, която понякога лети над главите ни, понякога почива на другото ми рамо, а понякога каца на рамото на Коути, този път правеше последното. Въздухът на Адриланка беше режещ и безкрайните светлини на града плетяха сенки в краката ни. Стигнахме до вкъщи и отворих вратата.

Съблякохме се и си легнахме. Проговаряхме си само ако потрябва и едносрично. Дълго лежах буден; стараех се да се въртя колкото се може по-малко, за да не разбере Коути, че съм буден. За нея не знам, но и тя не мърдаше много.

На заранта тя стана преди мен и изпече, смля и свари клавата. Сипах си паница, изпих я и отидох в кантората. Лойош беше с мен, Роуца остана. Откъм морето се беше спуснала студена тежка мъгла, почти без вятър — така нареченото „време на убиеца“, пълна глупост впрочем. Поздравих Крейгар и Мелестав и седнах, за да се отдам на мрачни мисли и окаяни чувства.

„Събуждай се, шефе“.

„Защо?“

„Защото трябва да свършиш някои неща“.

„Какви например?“

„Например да разбереш кой е светнал източняка“.

Помислих за миг. Ако сте решили да си имате познайник, не върви да го пренебрегвате.

„Добре, защо?“

Той не отвърна нищо, но след малко спомените започнаха да ми се редят в главата. Коути, както я бях видял в Дзур планина, след като ме беше убила (то си е цяла история, но все едно); Коути, прегърнала ме, след като друг се опита да ме убие; Коути, опряла нож в гърлото на Мороулан — обяснява му какво ще му се случи, докато аз лежа парализиран и безпомощен; лицето на Коути, когато я любих първия път. Странни спомени при това — с чувствата ми в съответния момент, пресети през мозъка на едно влечуго, който е свързан с моя.

„Престани, Лойош“.

„Ти попита“.

Въздъхнах. „Сигурно е така. Но защо е трябвало да се замесва в нещо такова? Защо?!“

„Защо не я попиташ?“

„Попитах я. Тя не ми отговори“.

„Щеше да ти отговори, ако не беше толкова…“

„Не искам съвети за брака си от един джерег, Вийра проклета… Не, всъщност искам, нали? Добре. Ти как би постъпил?“

„Мм… Бих й казал, че ако имам две умрели текли, ще дам едната на нея“.

„И от тебе една помощ…“

— Мелестав! — ревнах. — Прати Крейгар тук.

Крейгар е от тези хора, които просто по природа са незабележими. Можеш да седнеш на стол и да го потърсиш с поглед, без да разбереш, че си седнал в скута му. Затова се съсредоточих върху вратата и успях да го забележа как влиза.