Стивън Бруст: Текла

Жена ми Коути седеше до мен, притворила очи, и мислеше за едно или друго. Отпих от чашата червено вино, което беше прекалено сладко. Горе на високия бюфет беше кацнал Лойош, моят познайник-джерег. До него клечеше Роуца, самката му. Обичайната семейна картинка.

Окашлях се и рекох:

— Миналата неделя ходих на оракул.

Тя се обърна и ме изгледа.

— Ти? При оракул? Какво му става на този свят? И защо?

Отговорих на последния й въпрос.

— Да разбера какво ще стане, ако ги взема всички тия пари и ги вкарам в бизнеса.

— Аха! Пак това. Предполагам, че ти е казал нещо неясно и загадъчно от сорта, че ако опиташ, до една неделя ще умреш.

— Не съвсем. — Разказах й за посещението. Лицето й изгуби заядливото си изражение. Харесва ми заядливото й изражение. Но то пък повечето й изражения ми харесват.

— И как го тълкуваш? — попита тя, след като свърших.

— Де да знам. Май го приемаш по-сериозно от мен. Ти как го тълкуваш?

Тя захапа замислено долната си устна. Някъде в този момент Лойош и Роуца напуснаха бюфета и прелетяха до хола, в малката ниша, заделена за интимния им кът. Това ми подсказа някои идеи, които набързо зарязах, защото не обичам действията ми да се подсказват от разни летящи влечуги.

Най-сетне Коути каза:

— Не знам, Владимир. Ще трябва да изчакаме и да видим.

— Мда. Поредният повод за притеснения. Сякаш си ги нямаме достатъчно.

В този момент се чу тропот, сякаш някой удари с тъп предмет по вратата. Двамата с Коути скочихме почти едновременно, аз с кама в ръката, тя — с две. Чашата, която държах, падна на пода и изтръсках капките от дланта си. Тропането се повтори, Лойош изхвърча от нишата и кацна на рамото ми, с мрънкащата Роуца зад него. Понечих да му кажа да я накара да млъкне, но Лойош май се сети сам, защото тя набързо се укроти. Знаех, че това не можеше да е джерегско нападение, защото организацията не те притеснява вкъщи, но си имах предостатъчно врагове и извън дома Джерег.

Пристъпихме към вратата. Застанах откъм отварящата се страна, а Коути — точно срещу нея. Вдишах дълбоко, издишах и хванах дръжката на бравата. Лойош се стегна. Коути кимна. От другата страна се чу глас:

— Ей? Има ли някой?

Спрях.

Коути се навъси и извика колебливо:

— Грегъри?

Гласът отвърна:

— Да. Коути, ти ли си?

— Да — отвърна тя.

— Какво по… — почнах аз.

— Всичко е наред — прекъсна ме тя, но неуверено, и не прибра камите.

Примигах два пъти. И съобразих, че „Грегъри“ е източняшко име. Източняшки обичай е да потропаш с юмрук на нечия врата, за да съобщиш, че си дошъл.

— Аха — рекох. Поотпуснах се малко и извиках: — Влизай.

Мъж, човек като мен, понечи да влезе, видя ни и спря. Дребен, на средна възраст, полуплешив и шашнат. Предполагам, че всеки ще се шашне, като прекрачи нечий праг и види срещу себе си три ножа, ако не е свикнал.

Усмихнах се.

— Влизай, Грегъри — подканих госта, без да махам камата от гърдите му. — Ще пийнем ли?

— Владимир — каза Коути, усетила, предполагам, нервността в гласа ми.

Грегъри не помръдна и не отвърна нищо.

„Всичко е наред, Владимир“, каза ми псионично Коути.

„Наред с кого?“, попитах, но прибрах ножа и се отдръпнах. Грегъри пристъпи вътре малко боязливо, но без да се държи съвсем грубо, предвид обстоятелствата.

„Тоя не ми харесва, шефе“, заяви Лойош.

„Тъй ли? Защо?“

„Източняк е. Трябва да е с брада“.

Не отговорих, защото донякъде бях съгласен с него; космите по лицето са едно от нещата, които ни отличават от драгарите, поради което си пускам мустаци. По едно време се опитах и брада да си пусна, но на втората неделя Коути ме заплаши, че ще я обръсне с ръждива кама.

Показах на Грегъри една възглавница на пода, той седна и прецених, че по-скоро е почнал да плешивее преждевременно, а не че е на средна възраст. Коути, също прибрала оръжията си, седна на канапето. Донесох бутилка вино и напълних по чаша. Грегъри кимна благодарно и отпи. Седнах до Коути.

— Така. Е, кой си ти?

— Влад… — започна Коути. После въздъхна. — Владимир, това е Грегъри. Грегъри: моят съпруг, баронет Талтош.

Стори ми се, че видях как устната му леко се кривна, докато тя изричаше титлата ми, и ми стана още по-несимпатичен. Аз мога да се подсмихвам на джерегските титли; това обаче не значи, че всеки може да се подсмихва на моята.

— Добре — казах. — Вече всички тук се познаваме. Е, сега ми кажи кой си и защо се опитваше да събориш вратата ми с юмруци?

Очите му примигаха от Лойош, кацнал на дясното ми рамо, към лицето ми и по кройката на дрехите ми. Имах чувството, че ме оглеждат като стока за продан. Това никак не оправи настроението ми. Погледнах Коути. Хапеше устна. Досещаше се, че се изнервям.