Стивън Бруст - Текла

Най-накрая обаче, когато спрях да отдъхна, си дадох сметка, че рано или късно ще ме убие. И успях криво-ляво да се телепортирам в склада над потока, който познавах толкова добре.

Повече не го видях. Навярно беше дошъл да си поиска дължимия му данък, не знам. Но вече се бях променил. Добрах се до Адриланка, прилагайки новите си магьоснически умения за пари от домакинствата на текла, покрай които минавах. Опитен магьосник, готов да работи за жалките петаци, които текла могат да платят, е рядкост, тъй че с времето посъбрах прилична сума. Когато дойдох в града, намерих един беден пиян исола, готов да ме учи на дворцови маниери и реч срещу онова, което можех да си позволя да платя. Несъмнено ме е научил лошо според дворцовите стандарти, но все пак научих достатъчно, за да се сработвам с равните си в града и да съм прилична, мислех, конкуренция, като магьосник.

Грешах естествено. Все пак си бях текла. Един текла, който си въобразява, че е магьосник, е сигурно забавно нещо, но онези, които търсеха магии против обири, или да ги изцерят от пиянство, или за да укрепят темелите на къщите им, не можеха да приемат един текла на сериозно.

Бях изпаднал съвсем, когато се добрах до квартала на източняците. Няма да твърдя, че тук животът ми се оказа по-лек, защото източняците обичат хората толкова, колкото повечето хора обичат източняците, но все пак тук уменията ми, поне от време на време, се оказваха полезни.

Колкото до останалото, лорд Талтош, достатъчно е да ти кажа, че имах добрия шанс да срещна Франц и му говорих за живота си като текла, а той ми говореше за общата нишка, която свързва текла с източняците, и за голото оцеляване, на което са обречени хората ни, и за надеждата, че не е задължително винаги да е така. Той ме запозна с Кели, който пък ме научи да гледам на света около мен като на нещо, което мога да променя — нещо, което трябва да променя.

После започнах да работя с Франц. Заедно намерихме още текли — тук, както и такива, които робуваха на господари, много по-жестоки от моята господарка. И докато аз им приказвах за тиранията на Империята, от която страдаме, Франц говореше за надеждата, че заедно можем да освободим този свят от тирания. Думата „надежда“ винаги се съдържаше в посланието му, баронет Талтош. Половината послание. Другата половина беше действията ни. И ако понякога не знаехме как да действаме, Кели ни повеждаше така, че да го разберем сами.

Бяха истински екип, драги ми джерег. Кели и Франц. Когато някой се провалеше в някоя задача, Кели беше готов буквално да го разкъса; но Франц винаги се оказваше там, за да му помогне да опита отново. Нищо не го плашеше. Заплахите го радваха, защото показваха, че той плаши някого, и доказваха, че сме на прав път. Това беше Франц, лорд Талтош. Ей затова го убиха.

Не бях попитал защо са го убили.

Все едно. Предъвквах разказа няколко минути. Накрая рекох:

— Пареш, какво беше онова за заплахите?

Зяпна ме, сякаш току-що бях видял как цяла планина рухва и съм попитал от какъв камък е била направена. После извърна лице. Въздъхнах.

— Добре де. Кели кога ще се върне?

Той отново извърна лицето си към мен и изражението му беше като затворена врата.

— Защо искаш да знаеш?

Лойош стисна рамото ми с нокти. „Спокойно“, рекох му. А на Пареш отвърнах:

— Искам да поговоря с него.

— Пробвай утре.

Помислих дали да не пробвам да му обясня така, че да ме разбере и може би да ми отговори. Но той си беше текла. Каквото и друго да беше станал, все пак си беше прост текла.

Станах, излязох и тръгнах към района си.

Излязох на познат терен рано вечерта. Не виждах причина да се връщам в кантората, затова се запътих към къщи.

Един тип се беше облегнал на една стена на Гаршош, близо до Медникарска. Лойош понечи да ме предупреди точно когато го забелязах и точно когато той ме забеляза. Тогава Лойош ми каза: „Има още един зад теб“.

Казах: „Хубаво“. Не бях особено притеснен, понеже ако искаха да ме убият, нямаше изобщо да ги видим. Когато стигнах до онзи пред мен, той беше преградил пътя ми и го познах, че е Баджинок, което значеше Херт — оня, дето въртеше южната част на Адриланка. Раменете ми се стегнаха, а дланите ми изтръпнаха. Спрях на няколко крачки от него. Лойош гледаше другия зад мен. Баджинок ме изгледа отвисоко и рече:

— Нося ти послание.

Кимнах. Досещах се какво може да е.

Той продължи:

— Стой настрана. Не се бъркай.