Стивън Бруст - Текла

Стигнах до замъка и, за моя изненада, той изглеждаше непокътнат. Но портата беше залостена и никой не отвърна на виковете ми. Изчаках отвън минути, после часове, накрая целия ден и цялата нощ. Бях обезумял от жажда и от време на време се провиквах, но никой не ми отвръщаше.

Накрая мисля, че по-скоро гладът, отколкото нещо друго ме тласна да се изкатеря през стените. Не беше трудно, пък и никой не ме спря. Намерих един изгорял дънер, довлякох го до стената и го използвах за стълба.

В двора нямаше жива твар. Видях пет-шест трупа, облечени в ливреите на дома Дзур. Стоях, треперех и се ругаех за глупостта, че не си бях взел храна от склада.

Мисля, че съм стоял там поне един час, преди да се осмеля да вляза, но по едно време го направих. Намерих килера и ядох. Бавно, в продължение на няколко недели, събрах кураж да претърся замъка. През това време спях в конюшните, не смеех да използвам дори слугинските стаи. Докато претърсвах, намерих още няколко трупа и ги изгорих, колкото можах, макар че, както казах, знаех няколко ритуала. Повечето бяха текли — някои познах, няколко бях наричал свои приятели — отишли да служат на господарката и отишли си завинаги. Какво беше станало с господарката ми, така и не разбрах, защото според мен нито един от труповете не беше нейният.

И тогава започнах да управлявам замъка, баронете. Хранех добитъка със зърното, дето беше останало, и го колех, щом се наложеше. Спях в господарската спалня, ядях нейната храна и най-вече — четях нейните книги. Имаше томове за магьосничество, баронете. Цяла библиотека. И история, и география, и разкази. Много работи научих. Упражнявах се в магьосничество, което ми отвори цял нов свят, а магиите, които знаех дотогава, ми приличаха на детски играчки.

По-голямата част от годината мина така. Чак в късна зима чух, че някой дърпа въжето на камбанката на портата. Старият страх си ми е наследство като текла и колкото и да ти е драго да ми се хилиш за това, милорд джерег, тогава се върна. Затреперах и се заоглеждах за място, където да се скрия.

Но тогава нещо ме облада. Може да е било заради магьосничеството, което бях научил; може би защото след всичко, което изчетох, се чувствах нищожен; или пък защото след като преживях пожара, бях изпитал ужаса до дъното му. Но не се скрих. Вместо това слязох по широкото вито стълбище на това, което вече смятах за свой дом, и отворих.

Пред мен стоеше благородник от дома Лиорн. Беше много висок и горе-долу на моята възраст, облечен в златистокафява, дълга до глезените пола, светлочервена риза и къса кожена пелерина. С меч на кръста и два лъскави метални предпазителя на ръцете. Не ме изчака да заговоря, а рече само:

— Уведоми господаря си, че херцогът на Арил иска да го види.

Това, което изпитах тогава, предполагам, че си го изпитвал често, но за мен беше за първи път. Оня удивително сладък прилив на гняв, който сигурно изпитва глиганът, когато напада ловеца, без да разбира, че го превъзхождат във всяко отношение, освен в яростта, поради което глиганът побеждава понякога, а ловецът винаги се бои. Но оня стоеше пред мен, в моя замък, и искаше да се види с „господаря“ ми.

Отстъпих крачка назад, стегнах се и отвърнах:

— Аз съм господарят тук.

Той само ме погледна пренебрежително.

— Я не ми дрънкай глупости. Бягай да доведеш господаря си, че ще те напердаша.

Вече бях изчел доста книги и изчетеното намести на езика ми думите, които сърцето ми искаше да изрека.

— Милорд — рекох, — вече ви казах, че аз съм господарят тук. Вие сте в дома ми и ви липсва възпитание. Трябва да ви помоля да си тръгнете.

Тогава той ме изгледа с такова презрение, че ако бях в друго състояние на духа, само погледът му сигурно щеше да ме съкруши. Посегна към меча си, сега си мисля, че е било с намерение само да ме халоса с тъпото, но така и не го извади. Призовах всичките си новопридобити умения и му хвърлих едно огнено кълбо, което, мислех си, трябваше да го изпепели на място.

Той размаха ръце и ми се стори стъписан, но като че ли чак сега ме прие на сериозно. Това, драги ми баронете, беше победа, която ще ценя цял живот. Изпълненият му с уважение поглед ми се стори сладък като студена глътка вода за човек, умиращ от жажда.

И ме замери с магията си. Знаех, че не мога да я спря, и се сниших. Тресна се в далечната стена сред гмеж от пламъци и дим. И аз му хвърлих една, след което побягнах нагоре по стъпалата.

В следващия час си поиграхме на гоненица из замъка, жилках го с немощните си магийки и се скривах, преди да ме е унищожил със своите. Мисля, че също така се смеех и му се подигравах, но не мога да кажа със сигурност.