Сандра Браун - Обичай ме

— Аз имам много пари — започна той.

— И какво от това?

— Никога няма да позволя те да ме обсебят, Сейдж. Не разчитай, че някога ще променя отношението си по въпроса.

— Единственото нещо, на което разчитам, е, че няма да промениш отношението си към мен.

— А какво е отношението ми към теб?

— Ти ме обичаш. Обожаваш ме. Боготвориш ме. Не можеш да живееш без мен. Аз те възбуждам, правя те доволен и щастлив.

Той се разсмя, обгърна задника й с ръце и я повдигна нагоре. Тя обви крака около бедрата му. Притиснал я към себе си, той бавно се завъртя, а дъждът продължаваше да се излива отгоре им.

— Ти си луда, но си права.

— За какво?

— За всичко, което каза.

— Тогава ме целуни така, както си знаеш.

Когато най-накрая се откъснаха един от друг, той предпазливо погледна към къщата.

— По дяволите, Сейдж! Ако не престанеш да ме целуваш по този начин, ще трябва още тук да започнем медения си месец.

Тя ухапа долната му устна.

— Точно такива са намеренията ми.

— Харлан, събуди се. Време е.

Той изсумтя и зарови лице в косата й.

— Бих искал, скъпа, но съм пребит от умора. Не можеш ли да почакаш до сутринта?

Сейдж леко се изсмя и свали ръката му от гърдата си.

— Не исках да кажа, че е време за онова. Време е да ме закараш в болницата.

Той мигновено седна в леглото.

— Искаш да кажеш, че ще раждаш?

— Имам контракции от два часа.

— Два часа? По дяволите, Сейдж! Защо не ме събуди?

— Защото, както и сам каза, си пребит от умора. Наистина не трябваше да си идваш от Луизиана тази вечер.

— И какво щеше да правиш сега, ако не си бях дошъл? — Той напъха крака в дънките си и бързо се изправи.

Беше отишъл в съседния щат, за да провери как работи нефтената сонда, която бяха предоставили на една нефтодобивна компания, управлявана от втория му баща. Рано вечерта й бе позвънил, за да й каже, че се прибира, а тя се бе опитала да го убеди да не предприема толкова дълго пътуване по това време. Сега обаче, бе доволна, че не я бе послушал.

— Бях надалеч от теб твърде дълго, скъпа — беше й казал той.

— Само два дни.

— За мен това е твърде дълго.

Тя се усмихна, припомнила си страстния тон, с който бе произнесъл тези думи, и посегна към телефона.

— Ще се обадя на лекаря.

— Къде е проклетият куфар? — попита той, докато ровеше из дрехите в гардероба. — Добре поне, че го приготви навреме. Къде е?

— В другия гардероб. — Тя помоли да уведомят лекаря, че има родилни болки и че тръгва за болницата и затвори телефона. — Харлан, успокой се. Разполагаме с достатъчно време. Водата ми още дори не… опа!

— Какво! — Той подаде глава от гардероба.

— Водата ми току-що изтече.

Без да спира да ругае, Харлан я зави в едно одеяло и я занесе до колата.

— Дишай — нареди й той, макар неговото собствено дишане да бе далеч по-нестабилно. — Не забравяй да дишаш по начина, по който ни учиха.

Той я нагласи на едната седалка, а после на бегом заобиколи колата. Разкопчаната му риза се ветрееше след него.

— Закопчей си ризата — каза му тя, докато се отдалечаваха от къщата, която Марси им бе продала на по-ниска цена като подарък за сватбата им.

— Как можеш да мислиш за ризата ми в подобен момент?

— Не искам всички сестри да се заплеснат по косматите ти гърди, разбра ли?

Той спря на светофара само колкото набързо да закопчее ризата си, а след това продължи на червено.

— Ще те глобят — предупреди го тя.

— Имам връзки в градската управа.

— Няма да е за дълго. Пат ще се пенсионира следващата седмица. О, Харлан, не мога да пропусна прощалното му парти!

Лори бе ремонтирала бившата ергенска квартира на Пат и я бе превърнала в истинско бижу. Харесваше й да живее в града, близо до всичките си приятели и многобройни обществени ангажименти. Въпреки че непрекъснато бяха заети с нещо, те сякаш все още караха медения си месец. Беше трудно да се прецени кой от двамата бе по-влюбен и оглупял.

— Ще отложат партито, ако се наложи — увери я той. Протегна ръка и я постави на стомаха й. — Той избърза, нали? Защо толкова рано? Не мислиш, че ще има някакви проблеми, нали?

— Всичко е наред. Той просто иска час по-скоро да те види. Толкова много съм му говорила за теб. — Тя нежно покри ръката му със своята.

Гумите силно изсвириха, когато Харлан спря пред отделението за бърза помощ. Без да чака за носилка, той отново я взе на ръце и я внесе вътре.

Попълниха картона й и една от сестрите каза:

— Лекарят ще трябва да я прегледа за няколко минути, господин Бойд. След това ще можете отново да влезете при нея.