Сандра Браун - Обичай ме

И какво бе постигнала в живота си? Нищо. Какви планове имаше за бъдещето? Никакви.

Когато започна да се среща с Травис Белчър, й се струваше, че бракът с него е най-разумната стъпка, която би могла да предприеме. Сега обаче бе готова да си признае, че той бе прав — тя просто се бе опитала да убеди сама себе си, че го обича. Връзката им беше съвсем прозаична, защитена от рискове и сътресения. И това се дължеше на простия факт, че тя не го обичаше достатъчно, за да се почувства наранена. Отказът му да се ожени за нея я обиждаше, нараняваше я дори, но поради съвсем други причини, които нямаха нищо общо с любовта.

Ето, най-накрая си го призна. Беше влюбена не толкова в Травис, колкото в идеала за мъж, който си бе изградила и който Травис отчасти представляваше. Затова разривът с Травис не бе кой знае каква загуба за нея. Единственото й разочарование бе свързано с плановете й за бъдещето, но които включваха като основен момент женитбата й с Травис. Точно тук се криеше големият проблем. Затова бе толкова наранена и объркана. Какво щеше да прави с остатъка от живота си.

Близките й щяха да са напълно зашеметени и смаяни от учудване, ако им кажеше какво мечтае да направи. Щяха да я погалят покровителствено по главата и да й кажат, че идеята й е просто забавна. Никой нямаше да я приеме на сериозно. Никога не го бяха правили. За тях тя бе просто един дечко.

Конят й се умори, но тя все още не беше решила как да постъпи оттук нататък. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че точно в този момент не би могла да понесе още едно горчиво разочарование. И затова, поне за известно време, щеше да запази в тайна плановете и амбициите си.

Сейдж вкара жребчето в обора, избърса го и му даде кофа овес. Когато излезе от бокса му, тя долови някакво движение с периферното си зрение, обърна се и видя Харлан, който се подпираше на голямата двойна врата.

— Какво искаш? — сърдито го попита тя, като се надяваше, че размазаният от сълзите грим не е оставил черни следи по бузите й.

— Излязох да се поразтъпча и да глътна малко чист въздух.

— Мислех, че гледаш футболния мач.

— Първото полувреме свърши.

— Кой води?

— Индианците.

— С колко?

— Не си в много празнично настроение. Мислех, че обаждането на господин Страстна Целувка ще те поразвесели.

— Така и стана.

— Да не би отново да е поискал ръката ти?

— Опита се да ме накара да му простя — сдържано рече тя. — Нали ти казах, че ще размисли и ще дойде да ме моли за прошка. — Лъжеше нагло и самоуверено. Моралните й принципи не се отнасяха и до Харлан. — Всеки бъдещ младоженец изпада в предбрачна треска и поне веднъж се опитва да се измъкне преди сватбата.

— Не всеки.

— Да не би някога да си се женил? — попита тя, подпряла ръце на кръста си.

— Не бих казал.

— Тогава как, по дяволите, можеш да знаеш какво правят и какво не правят младоженците?

Той подсвирна.

— И ругаеш на всичкото отгоре. Наистина трябва да направим нещо, за да те избавим от мрачната депресия.

— Празничното ми настроение се изпари в момента, в който видях глупавия ти подарък.

Той се захили без капка разкаяние.

— Не ти ли хареса? Когато го видях, реших, че сякаш е правен за теб.

— Трябвало е да си спестиш парите.

— Е, сега вече наистина се чувствам отговорен за скапаното ти настроение. — Той погледна нагоре. — Може би това ще те развесели.

Тя проследи погледа му. Една свежа клонка имел бе закачена на касата на вратата.

— Кой го закачи там? Преди малко го нямаше. — После сведе очи и го погледна. — О, много хитро от твоя страна.

— Наречи го акт на благотворителност. Помислих си, че Травис сигурно ти липсва. И тъй като той не е тук, за да те целуне за Коледа… — Той разпери ръце сякаш й предлагаше услугите си.

— Сериозно ли говориш? — недоверчиво възкликна Сейдж.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— И очакваш да те целуна?

Той пъхна ръце в джобовете на дънките си и килна глава на една страна.

— Защо не! Няма да е за пръв път.

— Никога преди не съм те целувала.

— Аз кой знае защо си спомням нещо друго.

— Ти само насила допря устни в моите.

— Беше приятно, нали?

— Не мисля.

Той се разсмя и се запъти към нея.

— Хайде, хайде. Е, какво ще кажеш? Да те целуна ли?

— Не.

— Защо така? — Беше се приближил толкова много, че телата им почти се докосваха. Очите му бяха бездънни и настойчиви. — Боиш се, че може пак да ти хареса? Дори повече отколкото ти хареса първия път?

Предизвикателството му беше непоносимо нагло и обидно. Нито един Тайлър не би се уплашил и не би отстъпил пред подобно поведение. Особено пък Сейдж. Навремето приемаше всички предизвикателства на братята си. В противен случай те щяха да започнат да я наричат пъзла и ревла. Харлан очевидно се досещаше за това и го използваше в своя полза. И въпреки това Сейдж просто не можеше да не приеме едно така скандално предизвикателство.