Сандра Браун - Обичай ме

Тя сякаш се вцепени и едва чуто изохка.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Да не би да настъпих пръстите ти?

— Не.

— В коляното ли те ритнах?

— Не.

— Значи пъшкаш, защото не съм направил нито едно от двете?

Сейдж рязко извърна глава точно в момента, в който той насочи цялото си внимание към подиума, монтирал на лицето си благочестиво и почтително изражение. Разярена, Сейдж се приближи плътно до майка си. Не искаше дори дрехите й да се докосват до Харлан.

Коледният химн завърши в тържествено кресчендо. Пасторът застана на амвона. Службата винаги започваше точно в единадесет и половина, за да може да свърши в полунощ.

— Здравейте всички.

Чейс застана на страничната пътека и се надвеси над рамото на Пат. На лицето му грееше щастлива усмивка, отправена към всички тях, заели местата си на гретия ред.

— О, ти все пак дойде! — доволно възкликна Лори.

— Марси настоя, че не бива да пропускам службата заради нея.

— Как е Джейми?

Чейс се усмихна така, както се усмихват всички млади бащи.

— Чудесно. — Погледна с извинение към пастора, който сякаш чакаше Тайлърови да се настанят, за да започне службата. — Ще седна ей тук — прошепна Чейс и се отправи към предния ред.

— Нищо подобно няма да правиш. Ще ти направим място — каза Лори. — Искам всички да седнем заедно. Пат, премести се насам.

Те отново се размърдаха и успяха да направят малко местенце за Чейс и да се настанят, преди пасторът да ги помоли да сведат глави за първата молитва.

Настроението на Сейдж далеч не бе религиозно. Беше притисната до Харлан, бедрото й плътно се опираше в неговото. Няколко секунди се бутаха един друг с рамене, докато накрая Лори я сръга и я предупреди да не мърда повече. Не й оставаше нищо друго, освен да отстъпи и да допре рамото и ръката си в неговите.

Харлан гледаше напред и изглеждаше напълно погълнат и завладян от службата. Сейдж обаче знаеше, че не е така. В сините му очи проблясваха весели и закачливи пламъчета, притискаше ръката й твърде силно, а когато се пресегна за книжката си с химните, ръката му леко бръсна гърдата й и тя бе повече от убедена, че това съвсем не бе случайно и неволно докосване.

Тридесетминутната служба сякаш продължи цяла вечност. Най-накрая светлините изгаснаха и църковните служители тръгнаха по пътеките със запалени свещи като палеха свещите на богомолците, които седяха на най-крайните места.

Когато запалиха свещта на Лъки, той се обърна към Девон, поднесе пламъка към фитила на нейната свещ, а после нежно я целуна. Като внимаваше да не изгори бебето, Девон поднесе свещта си на Харлан.

Сейдж му подаде свещта си, когато той се обърна към нея. Харлан не гледаше в пламъка на запалената свещ, а в нея. Преструвайки се на безразлична, тя вдигна очи и срещна погледа му. Свещта й се запали и тя веднага усети как в гърдите й сякаш избухна пожар, силен и неукротим като пламъчето на върха на свещта й. За миг остана като хипнотизирана под погледа на сините му очи. След това бързо се обърна към майка си и й поднесе свещта с треперещата си ръка.

Нито веднъж не погледна към Харлан през останалата част от службата. Седеше с наведена глава, загледана в пламъка на свещта, която стискаше в несигурните си, изпотени от напрежение ръце. Опитваше се да изглежда благочестива и смирена. Всички около нея смятаха, че е потънала в молитви и изобщо не допускаха, че се старае да обуздае обърканите си чувства.

Стомахът й се свиваше. Устата й ту пресъхваше, ту се изпълваше с огромно количество слюнка. Извика на помощ цялото си самообладание, впрегна цялата си воля, за да не погледне отново към Харлан. Съвсем ясно усещаше всяка част от тялото си, която се допираше до неговото.

Чувстваше се отпаднала и замаяна.

Никога преди не бе изпитвала нищо подобно и състоянието й в този миг я плашеше и объркваше. Може би се разболяваше от грип. Беше й много топло и кой знае защо се чувстваше необяснимо развълнувана и смутена.

Коленете й омекнаха и тя едва успя да се закрепи на краката си, когато пасторът даде знак на богомолците да се изправят. Всички заедно изпяха Тиха нощ, а след това загасиха свещите си и почнаха да излизат от църквата точно когато камбаните възвестиха полунощ.

Този миг винаги бе изпълвал Сейдж с възторг, преклонение и вдъхновение. Но тази вечер, докато вървеше към изхода, тя съзнаваше, че силното сърцебиене и обхваналото я вълнение нямаха нищо общо с тържественото величие и празничния звън на камбаните. Чувстваше се гузна и виновна, преизпълнена с плътски желания и копнеж.