Сандра Браун - Пламъци

Завесите и тапетите бяха сменени, или поне така й се струваше. Комбинацията между светлозлатисто и небесносиньо в шарките беше прекалено весела и женствена за нейния вкус. Смътно си спомняше, че беше разрешила на Джейнълин да обнови стаята си, но не бе в състояние да определи кога точно. Преди пет години? Вчера?

Джейнълин се беше изтегнала в едно кресло с пъстра тапицерия от кретон, краката й си почиваха на дивана в същия цвят, а в скута й лежеше разгърнат роман с меки корици. Малката месингова лампа до лакътя й хвърляше мека, приглушена светлина върху нея. Изненада се неприятно, че Джейнълин изглежда почти хубава.

Още в детството й Джоди разбра, че нейната дъщеря няма да стане неотразима красавица. Но вместо да съжали за това, тя се зарадва и впрегна всичките си сили, за да подчертае невзрачния й вид. Никога не я обличаше в ярки или крещящи дрехи, а косата й гласеше с такива прически, които най-малко й отиваха.

Тя твърдо вярваше, че като обезличава дъщеря си, й прави неоценима услуга. Според нея стремежът да се харесат на мъжете е всеобща женска слабост. И Джоди щеше да се постарае Джейнълин никога да не хлътне в този капан.

Джейнълин сговорчиво се нагаждаше към калъпа, отреден от майка й. Беше се превърнала в интелигентна, способна жена, на която бяха чужди лекомислието и кокетството. Беше прекалено благоразумна, за да се влюби. Скромната й външност я бе спасила от лапите на разни непочтени плейбои, зестрогонци и на мъжете въобще. Джоди смяташе, че в това отношение дъщеря й е извадила небивал късмет.

Тя притежаваше обаче един съществен недостатък. Беше наследила очите на Такетови. Неговите очи. Вече години, откакто той си беше отишъл, но това живо завещание, което не бе подминало никое от децата й, продължаваше да я разстройва. Изпитваше чувството, че Кларк младши се намира в същата стая и я гледа от лицето на дъщеря им.

— Мамо, какво има? Добре ли си? Какво се е случило?

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм добре?

Загрижеността на Джейнълин беше обяснима.

Джоди никога не търсеше компанията на дъщеря си, а най-малко това време. Наближаваше почти полунощ. Джейнълин беше изпратила Джоди да си легне още преди няколко часа, но тя не бе успяла да заспи. Пушеше цигара от цигара и кръстосваше пода на спалнята си. Тялото й беше уморено, но съзнанието й не можеше да се успокои и не й даваше мира.

Винаги бе страдала от безсъние, дори като момиче, когато се терзаеше и не желаеше да се примири с бедността на семейството си. Нощ подир нощ лежеше будна между своите хъркащи брат и сестра и кроеше планове как да се отскубне от жестоките лапи на мизерията.

Ураганът, който разруши къщата им и изби близките й, дойде за нея като божия благодат.

Щом постъпи в „Такет Ойл“, естеството на работата взе да подклажда амбициозния й дух с безбройните си предизвикателства и сънят все бягаше от очите й, после години наред обикаляше из самотната си спалня, докато въображението й рисуваше влудяващи, съкрушителни сцени с Кларк младши, потънал в обятията на други жени.

Джоди изтласка от главата си тази горчива мисъл и каза:

— Къде е брат ти?

— Кий?

Стрелна Джейнълин със сдържан поглед.

— Естествено, че Кий.

— Не е в града.

Проблемът с Джейнълин беше, че прекалено добре бе усвоила уроците си. Подчиняваше се, изпълняваше каквото се искаше от нея, никога не се противеше, не създаваше неприятности, но винаги трябваше да й вадиш думите от устата с ченгел. Понякога угодническото й изражение трудно се понасяше. Даденият случай беше именно такъв. Джоди изпита желание яко да я раздруса.

— Замина за Централна Америка, нали? Закара оная курва, просто да ми покаже, че не му пука за мен.

— Да, отлетя за Монтесангре с д-р Малори, но не защото…

— Кога тръгна?

— Днес. Смятат да пристигнат там довечера. Каза, че ще се обади, ако може, но едва ли ще успее.

Джоди не се помръдна от мястото си. Гънките на пеньоара скриваха ръката й от Джейнълин. Иначе дъщеря й щеше да види, че тя стиска с все сила кристалната топка на вратата.

— Той е един непоправим глупак. Тя само му махна с кутрето си и той мигом хукна подире й. — Сви презрително устни. — Също като баща ти, за нищо на света не би пропуснал шанса да се пъхне в кревата на някоя жена, без да му пука коя е или какво ще му коства това.

— Кий се съгласи да замине, защото д-р Малори иска да върне тленните останки на загиналото си момиченце.

Сантименталните нотки не я трогнаха.