Сандра Браун - Пламъци

— Например? — пожела да узнае Кий. Беше се изпотил, докато размахваше мачетето и избутваше самолета. Свали ризата и избърса с нея лицето си, врата и гърлото. Лара му завидя за волния жест. Тя изнемогваше от жега. Блузата бе залепнала за кожата й.

— Главният им проблем е липсата на пари — отвърна свещеникът на поставения от Кий въпрос. — Също липсата на храна. И липсата на устрем. Хората са разочаровани. От години живеят във военизирани лагери и революцията вече не им изглежда толкова вълнуваща, както в началото. Уморени са да се бият, но прекалено много се страхуват от водачите си, за да се приберат по домовете. Те са гладни, болни и тъгуват за семействата си. Някои не са виждали близките си от свалянето на Ескавес. Крият се в джунглата и излизат оттам, само колкото да опустошат някое селце и да плячкосат храната му. В повечето случаи се сражават помежду си. След покушението над Хорхе Перес Мартинес…

— Убит ли е? Не сме чули за това в Щатите — каза изненадана Лара. Перес беше генерал в армията на Ескавес, който беше организирал военния преврат за свалянето му. Метежниците го възхваляваха като спасител на един потиснат народ.

— Беше убит от свой приближен преди повече от година — обясни свещеникът. — Месеци наред се водеше борба за надмощие. Ту един лейтенант, ту друг, се провъзгласяваха за приемници на Перес, но никой не съумя да обедини метежниците. Съществуваха безброй фракции, но напълно разединени. В резултат на това контрареволюционерите, сред които Ескавес, предприеха набези. После изникна едно протеже на Ескавес и се обяви за новия генерал на бунтовническата армия. През последните няколко месеца успя да се наложи, според мен главно поради факта, че хората му се боят от него. Говори се, че не знае милост и не би се спрял пред нищо, за да затвърди ръководното си положение. Ел Корасон дел Диабло. Сърцето на дявола. Така го наричат. — Хвърли кос поглед на Лара. — Страстно мрази американците.

Беше излишно да казва повече. Тя изви очи към Кий и улови втренчения му взор върху себе си, пронизващ и настойчив.

— Положението не е по-лошо от очакваното — отвърна извинително тя.

— Не е и по-добро обаче.

— Донесох някои дрехи — промълви отец Джералдо и посочи към мекия вързоп в краката на Лара. — Преди да стигнем до покрайнините на града, няма да е зле да се преоблечете.

Бяха поели по един изровен черен път, който се виеше из джунглата, сякаш без посока. При всеки зловещ крясък на нощна птица кожата на Лара настръхваше, въпреки че влагата беше убийствена. Косата й тежеше като камък на тила, особено когато се пребради с груба кърпа по обичая на монтесангренските матрони, несъблюдаван единствено от по-прогресивното поколение жени, биещи се рамо до рамо със своите братя по оръжие.

Във вързопа с дрехите тя намери и безформена басмена рокля. Разгъна я и промуши стъпалата си в нея, после я опъна нагоре по краката и бедрата и накрая нахлузи ръкавите. Пристегна я в кръста с коланче.

За Кий свещеникът беше донесъл селска платнена рубашка с панталони и сламена шапка. Когато я нахлупи на главата си, джипът тъкмо преваляше един хълм. Пред очите им изведнъж се просна Сиудад Сентрал като пелена от блещукащи светлинки.

При вида на омразния град душата на Лара се изпълни със страх и отвращение. Ако можеше да избира в този момент, сигурно щеше да се откаже от безумната си идея и да се върне при самолета. Но някъде в тази ширнала се столица беше погребана дъщеря й.

Сякаш усетил тръпките на колебанието й, отец Джералдо спря джипа.

— Това, което се каните да предприемете, ще бъде изключително опасно, госпожо Портър. Може би следва да размислите.

— Искам си дъщерята.

Отец Джералдо включи скоростите и запали фаровете.

Тръгнаха по лъкатушния път. Тясното било се спускаше в непроницаема бездна. Лара с ужас се запита колко ли ром е погълнал отец Джералдо вечерта. При всяко затъване на колелата в меката пръст тя се вкопчваше в ръба на седалката си:

Случи се обаче така, че състоянието на пътя и съмнителната трезвост на отец Джералдо бяха без значение. Зад един завой внезапно ги заслепиха ярки прожектори и се разнесе оглушителен хор от гръмки гласове:

— Alto!

Насреща им се втурна взвод партизани, които ги обкръжиха с насочени оръжия, готови за стрелба.

Джоди почука в спалнята на Джейнълин.

— Мамо?

Джоди отвори вратата, но остана на прага. Не можеше да каже откога не е стъпвала в стаята на Джейнълин и някои от мебелите й се видяха нови. Позна обаче огромното черешово легло с балдахин, скрина и тоалетката — те принадлежаха на дъщеря й от времето, когато беше излязла от люлката.