Сандра Браун - Пламъци

— Предположението е доста точно.

— Дори повече от точно. Знам го от хора в подобно положение. Много американци имат близки в Монтесангре, чиято участ е неизвестна. Всичките им опити да се доберат до някакви допълнителни сведения са се увенчавали с неуспех. Някои са успявали да се озоват чак в Сиудад Сентрал, но и там не са им прощавали. Едни са ги държали затворени с часове, понякога с дни, преди да ги върнат на летището и да ги качат на първия излитащ самолет. Други твърдят, че са се отървали на косъм и аз съм склонна да им вярвам.

— Тъкмо за това не ща да припаря до тая преизподня, още по-малко да кацам, да слизам и да се размотавам наоколо — обади се Кий.

— Ако има човек, който би могъл да вкара и да изкара самолет оттам, това си ти. Кларк непрекъснато възхваляваше летателните ти способности. Разправял ми е как си изпълнявал невъзможни поръчки за доставка на продукти или за провеждане на спасителни операции и че животът ти се крепи на рискове — колкото по-опасни, толкова по-добре. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. — Ако се съгласиш да го направиш, би ли могъл да намериш самолет?

— Малко е вероятно да се навия.

— Да речем, че се съгласиш. Можеш ли да осигуриш самолет?

Той се замисли.

— Познавам един, дето веднъж ме помоли да се разбия с машината му, за да прибере застраховката. Толкова го беше закъсал. Предложи да ми даде трийсет процента от парсата. Ако не се размажа, де.

— Наистина ли си в състояние да го осъществиш? Искам да кажа, да се разбиеш нарочно и да останеш жив?

— Ако се подходи както трябва към въпроса — отвърна той с бегла усмивка. — Предложението му беше доста съблазнително. Бая пари щяха да изпаднат. Но не си струваше риска.

— Той още ли е има финансови затруднения?

— Доколкото ми е известно.

— А притежава ли самолета?

— Доколкото ми е известно.

— Значи може да се съгласи да се забиеш с него в потенциално опасна посока. Ако не го върнеш, той ще си прибере застраховката и ще задържи сто процента от парите. Ако успеем да се спасим, ще задържи сумата, която ще му платим за наемането на машината. Колко ще иска за това?

— Самолетчето си го бива. „Чесна 310“. И не е безумно старо. Като се вземе предвид разстоянието… двайсетина хиляди.

— Двайсет хиляди — повтори тихо тя. — Толкова много?

— Горе-долу. Плюс моя хонорар.

— Твоя хонорар ли?

— Не стига, че ще си излагам задника под огъня на партизанските автомати, ами да остана и без хонорар, тая няма да я бъде.

Изразът на лицето му й подсказа, че далеч ще надхвърля нейните възможности.

— Колко, Кий?

— Сто хиляди бона. — При вида на стъписването й, добави: — Изплатени един ден преди заминаването.

— Но това ще погълне и последният ми цент.

Той сви рамене.

— Кофти късмет. Е, какво, май ще си спестим тръпката. Радвам се. Мразя да ме дупчат.

Отново се опита да мине покрай нея. Този път тя се изпречи пред него и сложи ръце на раменете му.

— Не понасям това. Мисля, че знаеш колко ми е неприятно и го правиш напук.

— Кое?

— Да ми се перчиш. И да ми говориш отвисоко. Да те вземат мътните дано! Няма да ти позволя да се майтапиш. Знаеш колко е важно за мен.

Възползвайки се от хватката на ръцете й, той тръгна напред, докато я притисна в един бракуван казармен шкаф.

— Колко е важно?

— Изключително. Иначе да не си въобразяваш, че щях да моля някой Такет — който и да е Такет — за услуга?

Натискът на тялото му я вълнуваше. Изпепеляващият му поглед също. Но тя нямаше да му достави удоволствие да се издаде. Задържа брадичката си предизвикателно вирната нагоре и не отмести очи.

— Готова си дори да кажеш, че съм последната ти надежда, нали, Лара?

— Заради теб дойдох в Идън Пас. — Изявлението й го смая, както бе очаквала. — Кларк ми предостави златна възможност да възстановя лекарската си практика, но аз нямаше да я приема, ако не беше ти. Исках да се срещна с този неустрашим брат, който може да лети „по всяко време и навсякъде“ по твоите думи. Знаех, че отсъстваш през повечето време, но бях убедена, че рано или късно ще се върнеш. Реших да те склоня да ме закараш до Монтесангре, независимо какво ще ми струва това. Да, ти наистина си последната ми надежда.

Той я слушаше с дълбоко внимание, очевидно поразен от признанието й. Бързо се съвзе. По устните му се разля бавна усмивка.

— Значи мога да назова цената си?

— Вече го направи. Сто хиляди долара.

Той протегна ръка и небрежно я погали по бузата.

— Които съм готов да разменя за едно чукане.