Сандра Браун - Пламъци

— Бива ви да разбунвате духовете, две мнения няма.

— В сравнение с майка ви, аз съм само любителка. След като тя ме срази, последните трохи на уважение към мен, пък ги опустоши любовницата ви Дарси.

— Знаете ли, чувал съм за такова психическо отклонение като вашето. Нарича се мания за преследване.

Тя подмина забележката му.

— Официално затворих вратите на клиниката. Днес освободих Нанси. Дейността ми е временно преустановена. Получихте каквото искахте. Семейството ви съумя да ме лиши от всички възможности да практикувам медицина в Идън Пас. Предвид тези обстоятелства, струва ми се, че ми дължите някаква отстъпка.

— Дължа ви ядец.

— Затворих клиниката, но това не означава, че се каня да напусна града. — Беше й останал само един коз. Трябваше да го изиграе. — Майка ви се зарече, че няма да умре, докато не ме види позорно изгонена от Идън Пас. Съмнявам се, че ще успее да изпълни заканата си. Мога да остана тук, без да работя, докато спестяванията ми се стопят, а те ще стигнат за няколко години, ако харча пестеливо.

— Говорите глупости. Прекалено много обичате професията си. Няма да се откажете от нея.

— Не бих искала, но щом се налага.

— Само за да ни направите напук?

— Точно така. Но съм готова да се спазарим. Ще престана да притеснявам и излагам семейството ви, ако ме откарате до Централна Америка. Щом се върнем, веднага напускам. Повярвайте ми, ще си тръгна на драго сърце. Уморих се от нескончаеми препирни и долни клюки. Омръзна ми и да се тревожа за вида си всеки път, когато излизам навън, та дано издържа на проверката. Нека ви призная нещо — каза тя и се надвеси през бюрото, — според мен, хората от Идън Пас не издържаха на проверката. Те са непримирими тесногръди лицемери и страхливци, които отстъпват пред волята на една озлобена възрастна жена. Заведете ме в Монтесангре, Кий, и аз ще зарежа града ви, но не защото не съм достатъчно добра за него, а защото той не е достатъчно добър за мен.

Той не продума няколко секунди, после разпери ръце.

— Това ли е всичко?

Тя кимна отривисто.

— Чудесно — рече той, надигна се от стола и стана. — Трябва да бягам. Гладен съм като вълк, а и Джейнълин ме чака за вечеря.

Лара го хвана за ръкава, когато заобикаляше бюрото.

— Не ме гледай така отвисоко, копеле недно. Сринахте ме, съсипахте и практиката ми, но няма да позволя да не ме зачитат.

Той отблъсна ръката й.

— Виж какво, пет пари не давам за местните истории и клюки. Майка ми може да прави каквото си ще с настоятелството и с когото и да било другиго, хич не ме интересува. Не ме ли засяга пряко, въобще не се бъркам. Предполагам, че си доста кадърен лекар и клиниката ти от време на време беше от полза, ама ми е все тая дали ще се занимаваш с мозъчни операции там или ще си клатиш краката, или пък ще спуснеш кепенците завинаги. Дарси Уинстън не ми е любовница. И ако те е бъзнала муха под опашката да се навреш в една страна, дето е в черните правителствени списъци, нямам нищо против. Ама без мен.

— Я виж ти, колко сме били принципни — отвърна разпалено тя и посочи джобчето на ризата му. — Та ти всеки божи ден извършваш нелегални полети!

— Отказът ми няма нищо общо с принципите. Не ща да ме убиват. Освен това, обясненията ти са твърде плитки. — Така че напразно си хабиш…

— Ами ако Ашли е още жива?

Той млъкна и се втренчи напрегнато в нея.

— Ъъъ, прощавай, Кий? — Болки стоеше на вратата и притеснено стрелкаше насълзените си очи ту към единия, ту към другия. — Аз си тръгвам. Ще заключиш ли?

— Разбира се, Болки. Лека нощ.

— Лека. Лека, док.

— Лека нощ.

Изчакаха го да се отдалечи. Прекъсването отне от напрежението, но само частично. Кий й обърна гръб и прокара пръсти през косата си.

— Съществува ли такава възможност?

— Може би не. Проблемът е, че не знам. Допускам, че някак подсъзнателно съм хранила слаба надежда да е останала жива. Тялото й не бе изпратено, за разлика от това на баща й. — Тя уморено разтри тила си. — Естествено, като лекар, пък и предвид сериозността на раната й, си давам сметка, че е почти невероятно. Умряла е и са я погребали. На чуждо и неизвестно за мен място. Не мога да го понеса. Ако не друго, поне искам да върна останките й и да ги погреба на американска земя.

Той се обърна с лице към нея, но нищо не каза.

— Имам нужда от теб, за да го осъществя — настоя тя. — по някакъв начин трябва да измъкна дъщеря си оттам и да я докарам у дома. Но не мога да проникна в страната. Дори нациите, поддържащи добри отношения с нея, разполагат с ограничен брой авиолинии, обслужващи Монтесангре, понеже правителството се намира в състояние на постоянни размирици. А и да успея да се промуша, щом разберат, че съм американска гражданка, ще ми откажат виза и ще ме натоварят обратно на следващия полет.