Сандра Браун - Предизвикателството

Вместо да се върне в апартамента си, където би могла отново да го срещне, тя седна на малката масичка в уютната кухня на Руби. Взе молива и бележника, които винаги стояха до телефона, и набързо нахвърля някои от най-новите си идеи. Райски птици, нарисувани върху бледолилав фон? Яркочервен хибискус, заемащ целия гръб на корсажа? Или пък абстрактна комбинация от оранжево, черно и тюркоазено?

— Скицирате нови идеи ли?

Тя непохватно изпусна молива си и в опита си да го задържи почти преобърна чашата със сода.

— Бих искала да не се промъквате така зад гърба ми — тросна се тя на Трент.

— Извинете. Мислех, че сте ме усетили. Предполагам, че бяхте потънали в мислите си.

Тя погледна укорително босите му крака.

— Ако носехте обувки, може би щях да ви усетя.

— Направил съм мазол на малкия си пръст тази сутрин. Ужасно боли.

Ако очакваше съчувствие от нея, щеше много да се разочарова.

Искаше й се да го запита защо счита за необходимо да се разхожда наоколо полуоблечен, но не бе достатъчно смела. Освен това нямаше намерение да се издава, че е впечатлена от отрязаните му панталонки. Срязаните над коленете му джинси така плътно прилепваха по бедрата му, че ускориха пулса й и затрудниха дишането й. Сега бе облечен с тениска без ръкави на Хюстънските мустанги, която стигаше само колкото да покрие гръдния му кош и оставяше корема му гол. Тялото му бе толкова симетрично, сякаш бе проектирано с линия в ръка. Очите й неволно се спряха на пъпа му. Дали един пън би могъл да се нарече красив? Или бе просто загадъчно секси? Както и да е, много й се щеше да го проучи по-отблизо.

— Леля тук ли е?

Рейна с мъка откъсна очите, вниманието и въображението си от долната част на корема му и махна с ръка към една бележка, закрепена за хладилника с магнитче във формата на зелка.

— Излязла е за малко.

— О! — Той смръщи чело. — Каза, че се е запасила с плодов сок заради мен. Имате ли представа къде би могъл да е?

— Проверете в хладилника.

Трент отвори вратата и огледа съдържанието.

— Мляко, бутилка вино, диетична сода — изреди той, като я погледна през рамо, — и нещо в един малък кафяв съд, на който има лепенка: „Не изхвърляй“.

— Това е свинска мас.

— Не мисля, че ще утоли жаждата ми.

Разбрала, че влизането му е сложило край на заниманията й, тя се надигна от стола си с измъчена въздишка, която се постара той да чуе, и каза:

— Понякога Руби държи запасите си на задната веранда.

Рейна тръгна към закритата веранда на гърба на къщата.

— Може и да не ми повярвате, но аз наистина съм спал тук отвън — рече той.

— Така ли?

— Много пъти през лятото, когато бях дете и идвахме с майка ми на гости.

Тя се престори, че това не я интересува, макар че много ясно си представи упоритото малко момченце с ожулени колене.

— Ами баща ви?

— Загинал е при самолетна катастрофа отвъд океана, когато съм бил много малък. Майка ми никога не се омъжи повторно. Почина преди две години.

Той бе сам на този свят — също като нея, но тя не можеше да си позволи да му съчувства. Не биваше да изпитва нищо към него, особено сега, когато мирисът на океана бе заменен от уханието на чиста кожа, крем за бръснене и цитрусов одеколон.

Рейна провери в килерчето, където Руби държеше всичко — от тоалетна хартия и препарат за миене на съдове до домашно приготвено сладко. На една от полиците откри кутии с най-различни плодови сокове.

— Ябълка, грейпфрут или портокал?

— Портокал.

Трент препречи коридора към кухнята. Краката му бяха дълги и стройни, но здрави като дънери. Бицепсите му бяха прорязани от сини вени, които тя проследи надолу, по загорелите му от слънцето ръце — чак до китките. На десния му лакът личеше белег от операция. Два от пръстите на дясната му ръка бяха леко изкривени заради счупвания. Вероятно са наранявания, типични за професията му, предположи Рейна.

— Извинете — промърмори младата жена, когато стигна до вратата. Той се отмести, за да й направи място, и тя отнесе кутията портокалов сок в кухнята. — Наблюдавайте ме, за да знаете следващия път къде да търсите каквото ви е необходимо.

— Наблюдавам ви много внимателно, госпожице Рамзи.

Тя се престори, че не забелязва двусмислието в думите му и отвори кутията с отварачката, която намери в едно от чекмеджетата. Напълни чаша със сок и му я подаде.

— Ето, заповядайте.

— Благодаря — намигна й той. Вдигна чашата и като наведе глава назад, изгълта сока до последната капчица. Рейна забеляза, че той пресуши чашата само на три глътки. — Още, ако обичате. — Протегна чашата си и тя автоматично я напълни, поразена, че някой може да изпие подобно количество толкова набързо. Той погълна и втората чаша сок по същия начин и премлясна от удоволствие. — О! Вече мога да изпия спокойно следващата чаша.