Сандра Браун - Алибито

— Доктор Робърт Тримбъл. Монтгомъри, Алабама. Дойдох в Чарлстън на почивка, но тази сутрин видях съобщение за лекцията ви и реших да се запозная с вас.

Дъг, който нямаше представа за неудобството й, се представи и стисна ръката на Боби.

— Колегите винаги са добре дошли на нашите лекции.

— Благодаря. — Боби отново се обърна към Алекс: — Проявявам особен интерес към изследванията ви върху паническите реакции. Любопитен съм да узная какво ви насочи именно към този синдром. Може би нещо от личния ви живот? — Той й намигна. — Страх от възмездие за минали грехове?

— Съжалявам, доктор Тримбъл — студено каза тя. — Имам пациенти.

— Извинете за безпокойството. Беше удоволствие да се запозная е вас.

Алекс рязко се обърна и тръгна към изхода. Дъг тихо се сбогува с Боби и се втурна да я настигне.

— Твърде настойчив почитател, а? Добре ли си?

— Разбира се — закачливо отвърна тя. Но всъщност съвсем не се чувстваше добре. С неочакваната си поява Боби целеше да й докаже, че може да се промъква в живота й по всяко време. Лесно. За него нямаше недостъпни места.

— Алекс? — Дъг я покани на късна закуска. — Нека вместо благодарност те почерпя порция скариди.

— Звучи примамливо, Дъг, но не мога да приема. — Не бе в състояние да преглътне и хапка, дори ако от това зависеше животът й. Бе потресена и разстроена след срещата си с Боби тук, където бе смятала, че може да бъде спокойна. Нямаше съмнение, че именно това е била целта му. — След петнадесет минути имам сеанс. Едва ще успея да стигна навреме.

— Веднага тръгваме.

Дъг бе настоял да я откара до медицинския център на университета и обратно, защото бе почти невъзможно да се намери свободно място на паркинга до забележителния комплекс. По пътя към центъра отново й благодари.

— Няма за какво. Беше ми приятно. — „Преди Боби да развали всичко“, помисли си тя.

— Ако имаш нужда от услуга, помни, че ти дължа една — сериозно каза той.

— Няма да забравя.

Опитвайки се да прикрие тревогата си, тя започна шеговит разговор. Споделиха няколко клюки за общи приятели и колеги. Попита го за статиите на тема СПИН, върху които работеше. Дъг се поинтересува дали в живота й има нещо ново и вълнуващо.

Ако му кажеше, не би й повярвал. „Или може би ще разбере“, каза си Алекс, когато завиха към нейната улица.

— Какво е това, по дяволите? — извика Дъг. — Сигурно са обрали къщата ти.

С чувство на непоносим ужас тя веднага се досети, че полицейската кола, паркирана пред дома й, не е пристигнала след получен сигнал за обир. Двама униформени полицаи стояха до входната й врата като стражи. Един цивилен надничаше през предните прозорци. Смайлоу разговаряше с пациентката й, която явно бе подранила.

Дъг паркира и понечи да слезе от колата, но Алекс го спря:

— Не се замесвай в това, Дъг.

— В кое? Какво става, за бога?

— Друг път ще ти обясня.

— Но…

— Моля те! Ще ти се обадя.

Стисна ръката му, слезе и бързо се изкачи по стълбите срещу портата. Докато вървеше, забеляза, че сцената, която се разиграваше пред входната врата на дома й, бе привлякла вниманието на няколко минувачи. Един турист снимаше къщата, която не представляваше нищо необичайно. Макар и с подобна архитектура, останалите сгради на улицата носеха поне по един отличителен белег с историческо значение. Тази сутрин нейната къща бе станала по-интересна от другите заради полицейската кола отпред.

— Доктор Лад! — Пациентката се втурна към нея. — Какво става? Дойдох точно когато пристигнаха тези полицаи.

Алекс гневно изгледа Смайлоу над рамото на разстроената жена.

— Ужасно съжалявам, Ивлин, но трябва да отложим сеанса ти.

Обгърна раменете на жената и я придружи до колата й. Бяха й нужни няколко минути, за да я увери, че всичко е наред и ще я приеме в най-скоро време.

— Добре ли си? — приятелски попита Алекс.

— А вие, доктор Лад?

— Всичко ще бъде наред, обещавам. Ще ти се обадя по-късно днес. Не се безпокой.

Едва когато тя потегли, Алекс се върна обратно. Този път, докато пристъпваше по пътеката, погледът й бе прикован в Смайлоу.

— Какво правите тук, по дяволите? Имах пациентка, а…

— А аз имам заповед за обиск.

Извади документа от вътрешния джоб на сакото си. Алекс погледна останалите трима полицаи, които крачеха по площадката пред входа, а след това отново Смайлоу.

— Последният ми сеанс за днес свършва в три следобед. Не можете ли да почакате дотогава?

— Боя се, че не.

— Ще се обадя на Франк Пъркинс.