Сандра Браун - Алибито

— Трябва да ме извиниш, Стефи. След десет минути имам среща.

— Става дума за цялостното отношение на Хамънд — заяви тя.

Мейсън се намръщи.

— Отношението му? Към какво?

— Струва ми се… не зная… — Стефи си даде вид, че се опитва да намери точната дума, и накрая я изрече: — Безразличен.

Мейсън се облегна назад и я изгледа недоверчиво.

— Трудно ми е да повярвам. Това дело е като дар божи за него.

— Аз също мислех така! — възкликна тя. — Обикновено не проиграва шанса си. Предполагах, че ще следва Смайлоу по петите, за да се добере до всяко доказателство, което може да представи в съда. Очаквах веднага да започне да се подготвя за процеса. Подобни дела винаги са го амбицирали. Затова съм истински объркана — продължи тя. — Сякаш му е все едно дали мистерията ще бъде разгадана. Аз го държа в течение за всичко, което науча от Смайлоу. Осведомявам го, когато полицията попадне на гореща следа или стигне до задънена улица. Хамънд не проявява никакъв интерес.

Мейсън замислено се почеса по бузата.

— Какъв извод правиш от това?

— Не знам какво да мисля — каза Стефи с тон, който създаваше впечатление за гняв и озадаченост. — Затова дойдох при вас. За съвет. Аз съм само помощник в този случай, не искам да превишавам правата си. Моля ви, кажете ми как да постъпя.

Монро Мейсън наближаваше седемдесетте. Беше се уморил да бъде обществена фигура и през последните две години прехвърляше голяма част от отговорностите си на своите по-млади и енергични заместници. Когато бе необходимо, им даваше съвети, но през повечето време ги оставяше да разчитат на собствените си способности и да действат както намерят за добре. С нетърпение очакваше пенсионирането, за да прекара старините си в спокойствие и риболов, далеч дори от политическите аспекти на работата.

Но не случайно бе останал на поста областен прокурор цели двадесет и четири години. Бе избран благодарение на мъдро преценени ходове и не бе загубил някогашната си проницателност. Инстинктите му бяха все така остри. Усещаше, когато някой не е напълно искрен с него.

Стефи не бе подценила интуицията на своя началник.

— Сигурна ли си, че не знаеш какво го безпокои? — басово изръмжа той.

С престорено смущение тя прехапа долната си устна.

— Нямам избор, нали?

— Не искаш да говориш лошо за колега?

— Нещо такова.

— Разбирам защо се чувстваш неловко. Възхищавам се на лоялността ти към Хамънд. Но този случай е твърде важен, за да проявяваме сантименталност. Ако пренебрегва задълженията си…

— О, не исках да кажа това — побърза да го увери Стефа — Не би изпуснал топката, но мисля, че играе без хъс.

— Имаш ли представа защо?

— Всеки път, когато повдигна този въпрос, реагира, сякаш съм го настъпила по мазола. Много е чувствителен и избухлив. — Стефи замълча и се престори на дълбоко замислена. — Но ако искате да изкажа предположение какво го мъчи…

— Попитах те.

Тя си даде вид, че обмисля как да се изрази и най-сетне каза:

— На този етап единственият ни заподозрян е жена. Алекс Лад е интелигентна преуспяла дама, образована и възпитана, и някои я намират за привлекателна.

Мейсън се засмя гласно:

— Мислиш, че Хамънд е хлътнал по нея?

Стефи се присъедини към смеха му.

— Не, естествено.

— Но твърдиш, че полът й оказва влияние върху подхода му към делото.

— Изтъкнах го само като вероятност. Странно, но мисля, че предположението ми е основателно. Вие познавате Хамънд по-добре от мен. Израснал е пред очите ви.

— В семейство, което държи на традиционните ценности.

— В което ролите са ясно разграничени — добави тя. — Той е южняк до мозъка на костите си. Склонен е към сантименталност и рицарски жестове.

Мейсън се замисли върху последните й думи.

— Боиш се, че би проявил мекушавост, ако се стигне до настояване за смъртна присъда за жена като доктор Алекс Лад.

— Това е само предположение.

Тя сведе очи и си придаде по-спокоен вид, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар.

Скришом наблюдаваше как началникът й замислено потърква долната си устна. Изминаха няколко секунди. Нейната теория и изразът на неохота, с който я бе изложила, бяха съвършени. Пропусна да му съобщи, че предишната вечер Хамънд е бил на местопрестъплението. Мейсън можеше да го приеме за добър признак. Стефи не бе сигурна какво да мисли. Обикновено Хамънд не се бъркаше в работата на детективите, затова постъпката му й се струваше странна. Трябваше да потърси обяснение, но по-късно.