Сандра Браун - Алибито

Той погледна детектива, който бе изразил мнение, и му даде знак да продължи. Полицаят каза:

— Няма следи от влизане с взлом. Вратата не е разбита. Значи извършителят или е имал ключ от стаята, или Петиджон му е отворил.

— Ключът от стаята беше в джоба на Петиджон — докладва друг детектив. — Целта не е била обир, освен ако престъпникът не се е отказал. Портфейлът му беше открит в предния джоб, под тялото, и изглежда недокоснат. Нищо не липсва.

— Добре, значи има за какво да се заловим — каза Смайлоу. — Но все още сме твърде далеч от изясняването на случая. Нямаме нито оръжие, нито заподозрян. Комплексът е пълен с хора — служители и гости. Все някой е видял нещо. Да започнем с разпитите. Действайте!

Когато се отправи към вратата, един полицай промърмори зад гърба му:

— Време е за вечеря. Няма да им бъде приятно.

Смайлоу отвърна троснато:

— Не ме интересува. — Никой от хората, които работеха с него, не се съмняваше в това. — А камерите на охраната? — попита той. Системите за сигурност на „Чарлз Таун Плаца“ бяха като на музей. — Къде е видеокасетата?

— Като че ли нещо не е наред.

Той се обърна към детектива, който бе изпратен да провери охранителната техника.

— Какво по-точно?

— Голям гаф. Никой не може да каже къде е записът.

— Изчезнал е?

— Все още не се осмеляват да признаят.

Смайлоу тихо изруга.

— Дежурният обеща, че скоро ще го донесе. Но нали разбирате… — Полицаят пренебрежително сви рамене, сякаш вместо да добави: „Цивилни, едва ли може да се разчита на тях.“

— Ако все пак получиш касетата, незабавно ми съобщи. Искам час по-скоро да я прегледам. — Смайлоу се обърна към цялата група: — Това убийство ще се превърне във водеща новина. Никой, освен мен, да не разговаря с журналистите. Нито дума, разбрахте ли? Нямаме време за губене, така че се залавяйте за работа.

Детективите поеха по коридорите и започнаха да разпитват гостите и персонала. Хората не желаеха да съдействат, защото въпросите ги караха да се чувстват заподозрени. Задачата нямаше да бъде лека. Подчинените на Смайлоу знаеха от опит, че е непреклонен и деспотичен началник.

Той отново се обърна към доктор Медисън.

— Бързо ли ще се справиш с аутопсията?

— За около два дни.

— До понеделник?

— Това означава, че почивката ми през уикенда ще отиде по дяволите.

— Както и моята — строго отбеляза Смайлоу. — Искам всички изследвания.

— Както винаги — отвърна Медисън с учтива усмивка. — Ще се постарая.

— Както винаги.

След като изнесоха тялото, Смайлоу се обърна към един член на техническия екип:

— Как върви?

— Имаме късмет, че хотелът е нов. Няма много отпечатъци, вероятно повечето са на Петиджон.

— Или на нападателя.

— Не бих разчитал на това — намръщено каза мъжът. — Твърде чисто е.

Когато всички останали напуснаха апартамента, Смайлоу сам обиколи помещенията. Лично провери всичко, надникна в чекмеджетата, гардероба и вградения сейф, между матраците, под леглото, в мивката и казанчето на тоалетната, търсейки нещо, оставено от Петиджон, което би му подсказало кой е убиецът.

Единствените находки бяха библия „Гидиън“ и телефонен указател на Чарлстън. Не откри никакви лични принадлежности на Лут Петиджон, бележник, квитанции, билети, нахвърляни записки или опаковки от храна — нищо.

Смайлоу забеляза, че от бюфета липсват две бутилки скоч, а бе използвана само една чаша, освен ако убиецът не бе проявил достатъчно хитрост да вземе своята със себе си. По-късно разбра от камериерките, че във всяка стая има по четири чаши, а тук бяха останали три неизползвани.

Апартаментът бе идеално чист… освен кървавото петно на килима във всекидневната.

— Детектив Смайлоу?

Той замислено бе приковал поглед в пропития с кръв килим, но рязко вдигна глава.

Полицаят, който бе застанал до вратата, посочи с палец към коридора.

— Тя настоява да влезе.

— Коя тя?

— Аз. — Една жена пренебрежително го бутна, повдигна полицейската лента и прекрачи прага. Тъмните й очи бързо огледаха стаята. Щом видя кървавото петно на пода, издаде въздишка на разочарование и погнуса. — Вече са откарали тялото? По дяволите!

Смайлоу сви ръка, погледна часовника си и каза:

— Поздравления, Стефи. Подобри собствения си рекорд.

— Отначало ми хрумна, че може би очаквате съпруга и децата си.

— Кога?

— Когато влязохте в шатрата.

— А!

Тя си даде вид, че не разбира намека на Хамънд и продължи да ближе сладолед. Едва когато в ръката й остана само клечката, каза: