Сандра Браун - Алибито

— Проверихте ли за пулс?

Двамата партньори се спогледаха и другият най-сетне се включи в разговора:

— Аз го направих. Само за да се уверя, че е мъртъв.

— Значи все пак си го докоснал.

— Да, но само за това.

— Явно не си усетил нищо.

— Пулс? — Полицаят поклати глава: — Не, със сигурност беше мъртъв.

Досега Смайлоу не бе погледнал трупа. Най-сетне сведе глава.

— Обадихте ли се на съдебния лекар?

— Вече е на път.

Смайлоу възприе отговора, но в момента бе съсредоточен върху друго. Едва когато видя тялото със собствените си очи, се увери, че жертвата на престъплението е не друг, а самият Лут Петиджон. Освен местна знаменитост и уважаван гражданин, Петиджон бе и главен изпълнителен директор на компанията, която бе превърнала тази сграда от запустял хамбар в новия хотелски комплекс „Чарлз Таун Плаца“.

Беше и бивш зет на Рори Смайлоу.

Тя каза:

— Благодаря.

Хамънд отвърна:

— Моля.

— Положението ставаше напечено.

— Имах късмет, че номерът ми се оказа сполучлив. Иначе онези трима мъжаги щяха да ме погнат.

— Проявихте забележителна смелост.

— Или глупост. Можеха да ме пребият.

Тя се усмихна и Хамънд изпита двойно по-голяма радост, че с безразсъдния си рицарски жест бе успял да я спаси. Беше го привлякла още в мига, когато я бе зърнал, но отблизо изглеждаше прекрасна. Избегна настойчивия му поглед и се загледа в пространството зад него. Безспорно умееше да се владее.

— А приятелят ви? — попита тя.

— Кой приятел?

— Мистър Бланчърд. Норм, така ли беше?

— А! — каза той и леко се засмя. — Дори не съм чувал за такъв човек.

— Значи го измислихте?

— Да, нямам представа откъде ми хрумна това име.

— Много сте изобретателен.

— Трябваше да кажа нещо правдоподобно, за да помислят, че сме заедно. Че сме близки. Поне спечелих един танц.

— Можехте просто да ме поканите.

— Да, но щеше да прозвучи банално. Освен това се боях, че ще откажете.

— Все пак отново ви благодаря.

— Радвам се, че успях да ви помогна. — Разминаха се с една от другите двойки. — Тукашна ли сте?

— Не съм родена в този щат.

— Южняшки акцент.

— Отраснах в Тенеси — каза тя. — Близо до Нешвил.

— Хубав край.

— Да.

— Красива природа.

— Ммм.

— И чудесна музика.

„Страхотен разговор, Крос — помисли си той. — Неотразим си.“

Тя дори не отвърна на последната му забележка и той не би я упрекнал. Ако продължаваше така, дамата щеше да си тръгне, преди да свърши песента. Разминаха се с още една двойка, която изпълняваше сложна фигура, и той плахо зададе най-нелепия въпрос, който би могъл да изрече:

— Често ли идвате тук?

Тя схвана шегата и се усмихна така, че ако не внимаваше, би реагирал като глупак.

— Всъщност не съм ходила на такъв панаир, откакто бях ученичка.

— Аз също. Спомням си, че веднъж бях на подобно място с приятели. Бяхме на около петнадесет години и решихме да си купим бира.

— Успяхте ли?

— Не.

— Това последният ви панаир ли беше?

— Не, отидох на още един — с момиче. Заведох я в палатката на ужасите само за да се сближа с нея.

— Имахте ли успех?

— Завърши като опита ми да си купя бира. Бог знае, че положих усилия. Но, изглежда, никога не случих на момиче, което…

Той замълча, когато долови напрежението й.

— Май все още не са се отказали.

Тримата военнослужещи стояха до дансинга, отпиваха студена бира и гневно ги наблюдаваха.

— Е, ако се предаваха лесно, националната ни сигурност щеше да бъде застрашена.

Той се усмихна самодоволно на младите мъже и я притисна към себе си, докато минаваха покрай тях.

— Не сте длъжен да ме защитавате — каза тя. — Можех и сама да се справя с положението.

— Убеден съм в това. Всяка привлекателна жена трябва да умее да се брани от натрапници. Но вие очевидно не желаехте да предизвикате скандал.

Тя срещна погледа му.

— Много сте наблюдателен.

— Е, успяхме не само да избегнем кавгата, а и да потанцуваме. Приятно ли ви е?

— Да.

Но въпреки съгласието си да продължат танца, партньорката му все още бе напрегната. Не се оглеждаше трескаво наоколо, но Хамънд долови желанието й да се освободи.

Това го накара да се запита какво ли ще се случи след края на този танц. Предполагаше, че ще бъде изоставен, макар и с учтиво извинение. За щастие групата свиреше тъжна, протяжна балада. Гласът на певеца бе необработен и слаб, но знаеше целия текст. Ако питаха Хамънд, би искал песента никога да не свършва.