Сандра Браун - Алибито

Дамата бе подходяща партньорка за него. Върхът на главата й стигаше до брадичката му. Не бе нарушил невидимата преграда, която тя бе издигнала помежду им в мига, когато бе обгърнал тялото й, въпреки че мисълта страстно да я притисне му се струваше примамлива.

Засега му бе достатъчно да докосва стройната й талия и да чувства допира на нежната й китка, на която нямаше венчална халка, докато бавно се поклащаха в ритъма на танца.

Няколко пъти бедрата им се преплетоха и това го накара да изпита страстен копнеж, но успя да се овладее. Ако погледнеше надолу, би могъл да проследи извивката на гърдите й, но един джентълмен не би го сторил. Все пак тя разпали въображението му и едва не го доведе до лудост.

— Отидоха си.

Гласът й изтръгна Хамънд от неговия унес. Когато разбра смисъла на думите й, той се обърна и видя, че момчетата от флота вече ги няма. Песента бе свършила, музикантите оставиха инструментите си, но певецът побърза да успокои публиката, че след кратка пауза отново ще бъдат заедно. Другите двойки се върнаха по масите си или се отправиха към бара.

Дамата бе отпуснала ръце. Хамънд осъзна, че ръката му все още е обвита около талията й, но нямаше избор и трябваше да я освободи. Когато го направи, тя се отдръпна крачка назад.

— Е… нека никой не казва, че в днешно време няма рицари.

Хамънд се усмихна широко.

— Но ако ловът на дракони отново излезе на мода, забравете.

Тя отвърна на усмивката и му подаде ръка.

— Оценявам това, което направихте за мен.

— Удоволствието бе изцяло мое. Благодаря за танца. — Той докосна китката й.

Жената се обърна и продължи.

— А…

Хамънд се втурна след нея.

Когато стигнаха до ръба на подиума, върху който бе разположена шатрата, слезе на земята и й предложи помощта си. Кавалерският му жест бе само проява на учтивост, защото бе високо не повече от четиридесет сантиметра. Тръгна в крак с нея.

— Да ви почерпя ли една бира?

— Не, благодаря.

— Варената царевица ухае приятно.

Тя се усмихна, но поклати глава.

— Какво ще кажете да се повозим на виенското колело?

Без да забави крачката си, тя го изгледа укорително.

— Не предпочитате ли палатката на ужасите?

— Там нямам късмет — каза той с усмивка, защото бе доловил по-приветлива нотка. Но оптимизмът му бързо се изпари.

— Благодаря, но наистина трябва да тръгвам.

— Вие току-що дойдохте.

Тя внезапно спря и се обърна към него. Отметна глава назад и го погледна право в очите. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в зелените й ириси. За миг тъмните мигли ги закриха. „Прекрасни очи“, помисли си той. Откровени, дръзки и неустоими. Сега го гледаха настойчиво и очакваха обяснение откъде бе разбрал кога е пристигнала.

— Забелязах ви веднага щом влязохте в шатрата — призна той.

Погледът й остана прикован в него още няколко мига, след това тя сведе глава. Тълпата се раздвижи. Няколко момчета профучаха покрай тях, блъснаха ги и вдигнаха облак прах. Едно момиченце захленчи, когато балонът се отскубна от ръчичката му и полетя към короните на дърветата. Две татуирани тийнейджърки със запалени цигари водеха неприличен разговор на висок глас.

Двамата не обръщаха внимание на всичко това. Сякаш се намираха на тих остров сред панаирната какофония.

— Мисля, че вие също ме забелязахте.

Чудно как карнавалната глъчка не й попречи да чуе думите на Хамънд, изречени с тих глас. Не го погледна, но той видя усмивката й, долови сподавения й смях.

— Значи наистина сте ме забелязали?

Тя леко повдигна едното си рамо.

— Е, добре — каза Хамънд с въздишка, която издаде облекчението му. — В такъв случай не разбирам защо трябва танцът да остане единственото ни приключение на този панаир. Въпреки че беше чудесен. Отдавна не ми е било толкова приятно да танцувам.

Жената вдигна глава и го изгледа свенливо.

— Хм — каза той. — Май съм прекалено самонадеян?

— Прав сте.

Хамънд се усмихна широко. Беше дяволски привлекателна и явно нямаше нищо против вниманието му. Не бе флиртувал така от двадесет години.

— Е, как ви се струва? Тази вечер съм свободен, а не съм се мотал така безцелно…

— Какво означава това?

— Мисля, че разбирате. А вие имате ли планове за вечерта?

Тя поклати глава.

— Тогава защо не се позабавляваме до края на панаира?

Рори Смайлоу втренчи поглед в изцъклените очи на Лут Петиджон и попита:

— Какво е причинило смъртта?

Съдебният лекар — слаб мъж с изразително лице и приветливи маниери, бе спечелил уважението на Смайлоу, което бе доста трудно.