Сандра Браун - Алибито

— Доволен ли сте от услугата, мистър Смайлоу?

Детективът се обърна.

— О, да, Смити. Благодаря.

Човекът, когото всички познаваха само по първото му име, лъскаше обувки в една ниша във фоайето на хотела. Десетилетия наред бе работил в друг централен хотел. Наскоро се бе преместил в „Чарлз Таун Плаца“, но бе запазил клиентелата си. Дори гостите от други градове даваха на Смити щедър бакшиш, защото можеше да ги упъти по-добре от портиера къде да отидат, как да прекарат времето си и къде могат да открият това, което търсят в Чарлстън.

Рори Смайлоу бе един от редовните му клиенти. Обикновено спираше, за да побъбри с него, но сега бързаше и не желаеше да отвличат вниманието му. Троснато добави:

— До скоро, Смити.

Вратите на асансьора се затвориха. С униформения полицай не размениха и дума, докато стигнат до горния етаж. Смайлоу не поддържаше приятелски отношения с колегите си — дори с онези, които имаха същия ранг — и избягваше да общува с подчинените си. Никога не започваше разговор за нещо, което нямаше връзка с разследвания случай. Служителите от отдела, които се осмеляваха да го заговорят, скоро разбираха, че опитите им са напразни. Студеното му държане обезсърчаваше всички. Дори елегантният му външен вид внушаваше страхопочитание и караше околните да странят от него.

Щом вратите на асансьора се отвориха на петия етаж, Смайлоу почувства позната тръпка. Бе посещавал много места на убийства. В някои от тях нямаше нищо впечатляващо, но имаше и такива, които представляваха смразяваща гледка. Едни бяха типични и еднообразни, а други щеше да запомни завинаги заради удивителната изобретателност на убиеца, странната обстановка, в която бе открито тялото, необичайните средства за изтезание, уникалното оръжие на престъплението или възрастта и състоянието на жертвата.

Винаги усещаше прилив на адреналин при спомена за първото местопрестъпление, на което се бе озовал, но потискаше срама си от това. Бе роден за полицай. Обожаваше работата си.

Когато слезе от асансьора, цивилните в коридора изведнъж замълчаха. В израз на уважение или от страх, те се отдръпнаха, за да му сторят път към вратата на апартамента, в който днес бе отнет човешки живот.

Запомни номера на стаята, след това надникна вътре. Изпита облекчение, когато видя, че седмината полицаи от екипа вече са пристигнали и изпълняват задълженията си.

Доволен от старателната им работа, той отново се обърна към тримата детективи, изпратени от Отдела за криминални разследвания. Единият от тях припряно угаси цигарата си в пепелника. Смайлоу го изгледа сурово.

— Дано в този пепелник да не е имало някое важно доказателство, Колинс.

Детективът нервно пъхна ръце в джобовете си като малчуган, когото са смъмрили, защото е забравил да пусне водата в тоалетната.

— Слушайте — каза Смайлоу на цялата група. Никога не повишаваше тон. Не бе необходимо. — Няма да простя нито една грешка. Ако докоснете нещо тук, при най-малкото нарушение на процедурата или потулване на най-незначителното доказателство поради нечия небрежност, виновният ще бъде жестоко наказан. Лично от мен. — Погледна всеки от тях право в очите. След това добави: — Добре, да вървим.

Докато влизаха в стаята, сложиха латексови ръкавици. Всеки полицай имаше специална задача и внимателно се зае с изпълнението й, без да докосва нищо, което не трябваше да бъде пипано.

Смайлоу се приближи към двамата, които бяха пристигнали първи. Без предисловия попита:

— Докосвали ли сте го?

— Не, сър.

— А нещо друго тук?

— Не, сър.

— И дръжката на вратата ли?

— Беше отворена, когато пристигнахме. Камериерката, която е открила тялото, не беше я затворила. Може би служителят от охраната я е докоснал. Когато го попитахме, отрече, но…

Полицаят сви рамене.

— А телефонът? — попита Смайлоу.

— Не, сър, използвах радиостанцията си. Но е възможно охранителят да се е обадил по него, преди да пристигнем.

— С кого разговаряхте досега?

— Само с него. Той ни повика.

— И какво каза?

— Че камериерката е открила трупа. — Посочи мъртвеца. — Така, както е сега. По очи, с две рани от куршуми на гърба под лявата плешка.

— Разпитахте ли камериерката?

— Опитахме, но е толкова разстроена, че не успя да ни каже почти нищо. Освен това тя е чужденка. Не знаем откъде точно — добави полицаят, когато срещна въпросителния поглед на Смайлоу. — Не можахме да познаем по акцента. Само повтаря: „Мъртвец“ — и хленчи. Обезумяла е от ужас.