Сандра Браун - Алибито

— Това ли е начинът да ме попитате дали съм омъжена?

Изражението му помръкна.

— Мислех, че съм достатъчно тактичен.

— Благодаря за шоколадовия сладолед с лешници.

— Това ли е начинът да избегнете отговора?

Двамата се засмяха и след миг стигнаха до няколко дървени стъпала, които водеха надолу към брега. Кеят се издигаше на около метър над водата и бе с площ около десет квадрата. Вълните се удряха в дървената конструкция, която крепеше изтърканите дъски. Пейките бяха разположени до ръба на платформата и облегалките им служеха за парапет. Хамънд изхвърли клечката и опаковката от сладоледа й и посочи към една пейка.

На всеки ъгъл имаше стълб с лампи, но крушките бяха слаби и матови. Над дървената платформа искряха множество коледни светлини, подобни на онези от тавана на шатрата. Те озаряваха околността и създаваха романтична атмосфера.

Полъхваше бриз, достатъчно силен, за да прогони комарите. В тинята край реката крякаха жаби, а от натежалите корони на огромните дъбове се чуваше бръмчене на цикади.

— Приятно място — отбеляза Хамънд.

— Хм. Изненадана съм, че никой друг не го е открил.

— Резервирах го специално за нас.

Тя се засмя. През последните два часа доста се бяха посмели, докато хапваха висококалорични сладкиши и се шляеха безцелно между сергиите. Опитаха домашно приготвеното сладко от праскови, консервите със зелен фасул, изслушаха лекция за последните новости в селскостопанската техника и пробваха меките седалки на новите трактори. Той спечели малко плюшено мече от стрелбището. Тя отказа да пробва една перука, въпреки че продавачката бе особено настойчива.

Повозиха се на виенското колело. Когато кабината им спря на върха и опасно се залюля, Хамънд се почувства замаян. Не можа да си спомни кога за последен път е бил толкова спокоен.

Грижите, които постоянно тегнеха на плещите му — хора, работа, задължения, — сякаш бяха изчезнали. За няколко минути му се стори, че лети. Бе свободен да се наслади на усещането, че се носи високо над пъстрата тълпа, на безгрижието, което рядко му се случваше да изпита, на компанията на една жена, която бе видял за първи път едва преди два часа.

Сега импулсивно се обърна към нея и попита:

— Омъжена ли си?

Тя се засмя и смутено поклати глава:

— Край на твоята тактичност.

— Тактичността не ми помогна.

— Не, не съм омъжена. А ти семеен ли си?

— Не. Толкова се радвам, че най-сетне изяснихме този въпрос.

Тя вдигна глава, погледна го и се усмихна.

— Аз също.

След това и двамата станаха сериозни. Продължиха да се гледат още секунди, минути — тихи и спокойни мигове, но изпълнени с разгарящи се чувства.

За Хамънд това бе един от неповторимите щастливи моменти в живота. Онези, които и най-талантливите филмови режисьори и актьори не биха могли да пресъздадат във филм. Моменти, които поети и автори на песни се опитват да опишат, но никога не успяват. Досега Хамънд бе смятал, че се справят блестящо, но днес осъзна, че всички творби бледнеят пред опиянението на мига.

Как би могъл един творец да отрази тази неописуема хармония? Да улови прозрението, че животът едва започва и всичко, което се е случило по-рано, не може да се сравни със силата на чувството, че отсега нататък нищо няма да бъде същото? Непостижимите отговори на тези въпроси вече не го интересуваха и той осъзна, че единствената истина, която му е нужна, е точно тук, точно сега. В този миг.

Никога през живота си не се бе чувствал така.

И никой друг не бе имал подобно изживяване.

Все още се люлееше на върха на виенското колело и изпитваше желание да остане там завинаги.

Когато попита:

— Би ли танцувала с мен отново?

Отговорът й бе:

— Наистина трябва да тръгвам.

— Закъде? За дансинга?

Тя понечи да възрази, но Хамънд я изпревари:

— Моля те за още един танц. Миналия път бях малко смутен, защото военноморският флот следеше всяка моя стъпка.

Тя извърна глава и погледна към паркинга в другия край на панаирния площад.

Не желаеше да я принуждава. Всяка проява на прекалена настойчивост можеше да я отблъсне. А той не искаше да се раздели с нея. Все още не.

— Моля те!

Когато го погледна, изражението й издаде нерешителност, но леко му се усмихна.

— Добре. Само един танц.

Станаха от пейката. Тя се обърна към стъпалата, но Хамънд хвана ръката й и я спря.

— Не ти ли харесва тук?

Тя колебливо въздъхна.

— Напротив.

Почти не беше я докосвал, откакто бяха танцували. Само леко бе сложил ръка на гърба й, докато си проправяха път сред тълпата, и бе хванал ръката й, за да й помогне да се качи и слезе от виенското колело. По време на цялата разходка бяха вървели рамо до рамо, но бе устоял на изкушението да я докосне, защото се боеше да не я изплаши или обиди.