Сандра Браун - Алибито

Качи се в асансьора, затвори очи и изпъна шия. Бе изтощена. И ужасно изплашена. Искаше й се да върне стрелките назад и да изживее по друг начин деня, в който Боби Тримбъл отново се бе появил в живота й след двадесет години свобода. Ако можеше, би заличила този ден и всички след него.

Но тогава би загубила и спомена за нощта с Хамънд Крос.

Не бе имала много щастливи дни в живота си. Дори като дете. Особено тогава. Коледа бе просто още един ден от календара. Никога не бе имала торта за рождения си ден, кошничка с великденски яйца или карнавален костюм за Деня на вси светии. Едва няколко години преди да навърши пълнолетие бе разбрала, че и обикновените хора имат право да участват в празнични веселби, както онези от списанията и телевизията.

Бе прекарала младостта си в усилия да се пребори с миналото и да се превърне в нова личност. Жадно поглъщаше всичко, от което по-рано бе лишена. В университета се бе посветила на учението си с такова старание, че почти не й оставаше време да се среща с младежи.

По-късно бе вложила цялата си енергия в своята работа. При доброволното си участие в благотворителни прояви бе срещала забележителни необвързани мъже, с някои от които се беше сприятелила, но не бе имала интимни отношения с тях. Сама бе направила този избор.

Чувстваше се достатъчно доволна от своите постижения и възможността да помага на хората да разрешат проблемите си и да се убедят в собствената си значимост.

Но истинското щастие, буйната, опияняваща радост, която бе изживяла с Хамънд онази нощ, винаги й убягваше. Сякаш непрестанно се криеше от нея и тя не бе познала завладяващата й сила. Или риска, който носеше. Сега се запита дали за щастието винаги трябва да се заплаща такава цена.

Щом вратите на асансьора се отвориха, тя чу музика и предположи, че идва от стаята на Боби. Оказа се права. Приближи се към вратата, почука, изчака няколко секунди и повтори, този път по-силно. Музиката спря.

— Кой е?

— Боби, трябва да говоря с теб.

Малко по-късно вратата се отвори. Беше гол, само с хавлиена кърпа около кръста.

— За бога, ако водиш ченгетата, ще…

— Не бъди глупав. Последното, което бих искала, с полицията да открие връзката между мен и теб.

Той огледа коридора. Най-сетне повярвал, че е сама, каза:

— Това ми носи облекчение, Алекс. Днес се изплаших, че отново си ме изиграла.

— Аз…

Вниманието й бе привлечено от леко движение зад него и тя надникна над рамото му. Забеляза едно момиче, а след това второ. Боби извърна глава, усмихна им се и обгърна талиите им. Навярно и двете скоро бяха навършили осемнадесет години. Едната бе по изрязани бикини и без сутиен, а другата бе увита с чаршаф, вероятно взет от леглото.

— Алекс, това е…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — Трябва да поговорим.

Прониза го е поглед.

— Добре. — Боби въздъхна. — Но нали знаеш какво казват за хората, които само работят и не отделят време за развлечения?

Даде знак на двете момичета да влязат в стаята, потупа стегнатите им ханшове и ги помоли да го оставят насаме с Алекс за няколко минути.

— Имам някои сметки за уреждане. После наистина започва купонът. Съгласни ли сте? Сега вървете.

Момичетата глезено го предупредиха да не ги кара дълго да чакат и той притвори вратата зад себе си. Алекс попита:

— Дрогиран си, нали?

— Нямам ли право? Когато дойдох при теб тази сутрин, не очаквах да видя ченгета пред вратата ти.

— Откъде купи дрогата?

— Не се наложи да я купувам. Просто зная как да избирам приятелите си.

— По-скоро жертвите си. Той се усмихна самодоволно.

— Тези момичета имаха в изобилие. Първо качество. Не искаш ли малко? — Протегна ръка и стисна стегнатото й рамо. — Много си напрегната, Алекс. Какво ще кажеш за малко разтоварване?

Тя удари ръката му.

— Както желаеш — каза Боби и небрежно сви рамене. — Къде са парите ми?

— Не ги нося.

Усмивката му изчезна.

— Будалкаш ме, нали?

— Сам видя полицаите пред къщата ми, Боби. Как можех да ти ги донеса сега? Дойдох да те предупредя да не ме търсиш повече. Не искам да те виждам. Не искам да минаваш с колата покрай дома ми. Не те познавам.

— Почакай за минута, по дяволите! Имахме споразумение, не помниш ли? — Той посочи към себе си, а след това към нея. — Сключихме сделка.

— Сделката се отменя. Обстоятелствата се промениха. Днес ме разпитваха във връзка е убийството на Лут Петиджон.

— Аз нямам нищо общо, Алекс. Не можеш да ме обвиняваш за собствения си гаф.