Сандра Браун - Алибито

— Ще бъде интересно да видим дали свети Хамънд е способен да поиска смъртна присъда за една красива жена.

Стефи рязко извърна глава към него.

— Значи смяташ, че е красива?

Преди Смайлоу да отговори, Франк Пъркинс отвори вратата, сухо поздрави Стефи и им махна да влязат.

Боби Тримбъл въздъхна дълбоко, за да се успокои. Сърцето му биеше учестено, откакто бе видял Алекс да разговаря с полицаи пред входа на дома си.

Лошо. Много лошо. Дали полицията знаеше за заговора срещу Петиджон? Дали Алекс им се бе обадила, за да го предаде и да спаси себе си?

Мина покрай къщата й с умерена скорост, престорено безразличен. Но това, което видя с периферното си зрение, наистина го обезпокои — двама униформени, един цивилен и една жена, жадна за отмъщение, която не скриваше презрението си към него. Неоспоримо доказателство за опасност.

Но имаше и един добър знак. Алекс не го бе посочила с пръст и извикала: „Хванете го!“ Все пак не бе сигурен какви са намеренията й. Възможно бе просто да не го е забелязала.

Докато обмисляше следващия си ход, безцелно се вля в потока на уличното движение в центъра на Чарлстън. Предишната вечер бе доволен. След много увещания и заплахи Алекс се бе съгласила да му даде парите, които искаше.

— Ако си въобразяваш, че можеш да откраднеш моята идея и да я използваш за собствена изгода, жестоко се лъжеш, госпожичке! — Когато бе развълнуван, акцентът му се връщаше. Раздразнен от неприятния си фалцет, замълча за миг, за да регулира тембъра. — Не си и помисляй да играеш двойна игра, Алекс — продължи той по-тихо, но със същия заплашителен тон. — Тези пари ми се полагат и ги искам.

Алекс също бе усвоила по-изтънчени маниери. Говореше по-правилно и се обличаше елегантно. Живееше добре. Но все още бе надменна вироглавка, както някога. Не се бе променила повече от него. Познаваше характера й толкова добре, колкото тя неговия. Нима го смяташе за глупак? Той разбираше какво става. Надяваше се да го надхитри, за да присвои и неговата половина. Когато я бе обвинил в това, Алекс бе отвърнала:

— За последен път ти казвам, Боби. Не ти дължа никакви пари. Остави ме на мира!

— Просто няма да стане, Алекс. Няма да изчезна от живота ти, докато не получа това, за което съм дошъл. Ако искаш да се махна, трябва да платиш.

Въздишката на отегчение, която тя издаде, бе като развян бял флаг.

— Ела у дома утре по пладне.

Бе дошъл. И какво да види? Нея — в компанията на полицаи. Възможно бе вече да го издирват.

„А може би не“, внуши си той, за да се успокои. Ако бяха му заложили капан, защо патрулната кола бе паркирана на видно място? И как би могла да го натопи, без да навреди и на себе си?

Във всеки случай, докато не узнаеше със сигурност какво става, най-разумно бе Боби Тримбъл да се скрие. Въпреки че беше му омръзнало.

Когато спря на червен светофар, скръсти ръце и се замисли за близкото си бъдеще. С крайчеца на окото си забеляза друга открита кола, която го настигна. Обърна се натам.

Гледаха го две лица, полускрити зад слънчеви очила с яркожълти стъкла. Бяха млади студентки с едри съблазнителни гърди. Разглезени богаташки щерки, които си търсеха белята в горещия летен следобед.

С други думи — бяха тръгнали на лов.

Светна зелено, гумите им изсвириха и колата им профуча напред. Свиха надясно зад следващия ъгъл. Боби също зави. Момичетата, които от време на време поглеждаха назад над голите си рамене, знаеха, че ги следва. Видя, че се смеят.

Откритото БМВ спря на паркинга пред един луксозен ресторант. Боби също. Проследи ги с поглед, докато вървяха към входа. Бяха с изрязани шорти, под които се виждаха удивително дългите им крака с приятен загар. Оскъдните горнища почти не скриваха гърдите им. Хилеха се, закачаха се и напомниха на Боби за това, което умееше най-добре.

Прекоси препълнения ресторант и ги забеляза на терасата под един чадър. Тъкмо даваха поръчката си. Когато сервитьорката се отдалечи, Боби се настани на свободния стол до масата им.

Между начервените им устни се виждаха съвършено бели и равни зъби. На ушите им блестяха обеци с диаманти. Ухаеха на скъп парфюм.

— Аз съм от нравствената полиция — каза той със съблазнителен провлачен говор. — Пълнолетни ли сте?

Те се засмяха:

— Не се безпокойте, господин полицай.

— Отдавна не се налага да искаме разрешение.

— Разрешение за какво? — попита Боби.

— Тук сме на почивка и сме готови да опитаме от всичко.

— Наистина всичко.

Той им се усмихна дяволито.