Сандра Браун - Алибито

Ужасно.

Алекс не бе успяла да осъществи своя замисъл.

Сега първата й грижа бе да се освободи от Боби. Ако за това бе необходимо да му плати сумата, която искаше, щеше да направи тази малка жертва, защото тя бе нищо в сравнение с огромната загуба, която би понесла, ако връзката между тях се разкриеше.

Убедена, че е взела правилно решение, затвори сейфа, върна картината на мястото й, излезе от кабинета и заключи вратата след себе си. Точно в този миг чу звънеца. Боби идваше тъкмо навреме. Алекс пъхна чантата зад една ваза на масичката в преддверието, прекоси верандата и отвори входната врата.

Но не беше Боби. На прага стояха двама униформени полицаи, а между тях — мъж със светли очи и сурови тънки устни. Сърцето й подскочи, защото знаеше какво ги води при нея. Животът й отново бе на ръба на хаоса.

За да прикрие смущението си, тя учтиво се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Доктор Лад?

— Да.

— Аз съм сержант Рори Смайлоу, детектив от отдел „Убийства“ на чарлстънската полиция. Бих искал да разговарям с вас относно убийството на Лут Петиджон.

— Лут Петиджон? Боя се, че не знам…

— Видели са ви пред вратата на апартамента му следобеда, когато бе убит, доктор Лад. Затова, ако обичате, не ми губете времето, като се преструвате, че нямате представа за какво говоря.

Двамата приковаха погледи един в друг, преценявайки намеренията си. Най-сетне Алекс отстъпи.

— Заповядайте.

— Всъщност се надявах да дойдете с нас.

Тя преглътна, въпреки че гърлото й бе пресъхнало.

— Бих искала първо да се обадя на адвоката си.

— Не е необходимо. Не сте арестувана.

Алекс изгледа изпитателно двамата полицаи, които го придружаваха.

Смайлоу се усмихна снизходително.

— Ако доброволно се съгласите да дадете показания без присъствието на адвокат, шансът ви да ме убедите, че сте напълно невинна, е по-голям.

— Не ви вярвам дори за миг, детектив Смайлоу. — Спечели една точка. Прямотата й явно го изненада. — С удоволствие ще ви придружа, след като уведомя адвоката си.

Рори Смайлоу седна на ръба на бюрото си. За разлика от останалите бюра в Отдела за криминални разследвания, неговото не бе затрупано с документи. Папките и книжата бяха старателно подредени. Сутринта се бе отбил при Смити, за да лъсне обувките му, и сега светлината на лампите се отразяваше в тях. Не бе свалил сакото си.

Алекс Лад седеше спокойно, с преплетени пръсти на ръцете и елегантно кръстосани крака. Смайлоу си помисли, че има забележителна фигура и поне на външен вид не прилича на човек, който има работа в офиса на детектив от отдел „Убийства“.

От половин час очакваха адвоката, който се бе съгласил да се срещнат тук. Дори и да изпитваше неудобство от продължителното мълчание и изпитателния поглед на Смайлоу, тя с нищо не го показа. Не даде никакъв признак на страх или безпокойство. Търпеливо понасяше смущаващата ситуация.

Франк Пъркинс се втурна в офиса със зачервено лице и се извини за закъснението. Бе с официални обувки, но по екип за голф.

— Съжалявам, Алекс. Бях стигнал до десетата дупка, когато позвъни на пейджъра ми. Не успях да дойда по-бързо. За какво става дума, Смайлоу?

Пъркинс имаше стабилна репутация и отлични постижения. Освен това бе почтен човек е неоспорими лични качества. Смайлоу бе любопитен да узнае при какви обстоятелства адвокатът се е запознал с Алекс Лад, затова го попита.

— Това е недискретен въпрос — отвърна Пъркинс. — Но не бих имал нищо против да отговоря, стига Алекс да е съгласна.

— Ако обичаш — каза тя.

— Поддържаме приятелски отношения. Запознахме се преди две години, когато Алекс и съпругата ми — Маги, членуваха заедно в комитета за „Сполето“ — обясни той, имайки предвид известния фестивал на изкуствата, който се провеждаше в Чарлстън през май.

— Това означава ли, че доколкото ти е известно, досега не са били повдигани криминални обвинения срещу доктор Лад?

— Говори по същество, Смайлоу — каза Пъркинс с характерния тон, който караше прокурорите в съда да го смятат за непоклатим противник.

— Искам да разпитам доктор Лад във връзка с убийството на Лут Петиджон.

Пъркинс зяпна от изненада. На лицето му се изписа изумление.

— Сигурно се шегуваш.

— За съжаление, не — увери го Алекс. — Благодаря ти, че дойде, Франк. Ужасно съжалявам, че прекъснах играта ти на голф. Печелеше ли?

— Хм, да, да — вяло отвърна той, все още не успял да осмисли думите на Смайлоу.