Сандра Браун - Алибито

Какво ли си бе помислил, когато се бе събудил и открил, че я няма?

Отначало сигурно бе изпаднал в паника, предполагайки, че е ограбен. Навярно бе скочил от леглото, за да провери дали портфейлът все още е на бюрото му. След това бе разперил кредитните си карти като тесте за покер, за да се увери, че никоя не липсва. Дали се бе изненадал да открие, че всички пари са налице? Дали бе изпитал огромно облекчение?

А след това дали изчезването й го бе озадачило? Или разсърдило? Навярно бе ядосан. Може би се бе почувствал обиден.

Надяваше се, че не се е обърнал на другата страна и заспал отново. Колкото и да бе тъжно, съществуваше и такава вероятност, която я накара да се запита дали изобщо се е сетил за нея днес. Дали като нея мислено изживява отново цялата вечер — от мига, в който погледите им се бяха срещнали в шатрата, до онзи последен път?

Обсипа с целувки лицето й. След миг прошепна:

— Защо се чувствам така прекрасно?

— Човек трябва да се чувства добре в момент като този, нали?

— Да, но невинаги е толкова вълшебно.

— Сега е…

— Какво?

Той отметна глава назад и я погледна право в очите.

— Почти още по-вълшебно.

— Искаш да кажеш, да стоим мирни?

Тя го притисна между бедрата си и пламенно го прегърна.

— Така. Просто да те чувствам.

— Мм… — Той отпусна глава до шията й. Но след няколко секунди простена: — Съжалявам, не мога да стоя мирен.

Тя повдигна бедра и прошепна задъхано:

— Аз също.

Внезапно усети, че краката й се подкосяват и спря да тича, наведе се, подпря ръце на коленете и вдъхна от тежкия горещ въздух. Примигна, за да проясни очите си от солената пот, и се опита да ги изтрие с опакото на ръката си, но осъзна, че и тя е запотена. Трябваше да престане да мисли за това. Вечерта, която бяха прекарали заедно, бе невероятно романтична за нея, но може би за него не бе представлявала нищо необичайно — въпреки поетичните излияния.

„Всъщност все едно“, напомни си тя. Мнението му нямаше значение, нито пък дали изобщо се сещаше за нея. Никога вече нямаше да се срещнат.

Когато дишането и пулсът й се успокоиха, тя изтича по стъпалата на дигата. Мисълта, че никога няма да го види отново, бе по-непоносима и от изтощителното тичане. Живееше само на няколко пресечки от Батъри, но пътят дотам й се стори по-дълъг от цялото разстояние, което бе пробягала.

Все още потънала в мрачни размишления, отключи входната врата. Стресна я рязко изсвирване на клаксон и тя се обърна точно когато един мерцедес спря до бордюра.

Шофьорът смъкна тъмните си очила и я погледна над рамките.

— Добър вечер — провлачено каза Боби Тримбъл. — Цял ден ти звъня и едва не помислих, че си изчезнала.

— Какво правиш тук?

От лукавата му усмивка я побиха тръпки.

— Махни се от къщата ми и ме остави на мира!

— Не те съветвам да се караш с мен. Особено сега. Къде се губиш цял ден?

Тя не отвърна.

Той се захили, като че ли упоритостта й му се струваше смешна.

— Добре. Качвай се.

Наведе се през седалката до себе си и отвори вратата. Едва не удари прасеца й.

— Ако си въобразяваш, че ще дойда някъде с теб, значи си полудял.

Боби извади ключа.

— Добре, тогава аз ще вляза.

— Не!

Той се захили.

— Така и предполагах. — Потупа седалката и каза: — Настани хубавото си телце тук. Хайде!

Тя знаеше, че няма лесно да се откаже и да си тръгне. Рано или късно щеше да се сблъска с това, така че бе най-добре да приключи веднъж завинаги. Качи се и гневно затръшна вратата.

Хамънд реши час по-скоро да поднесе съболезнованията си на вдовицата на Лут Петиджон. Веднага щом приключи разговора с Мейсън и изпрати Стефи, взе душ и се преоблече. След няколко минути бе в колата си на път за имението на Петиджон.

Докато чакаше някой да отговори на позвъняването му, неволно се загледа в минувачите, които се разхождаха в неделната вечер по Батъри. Двама туристи правеха снимки на къщата на Петиджон от парка, въпреки че той бе застанал пред нея. Обичайното множество хора, тичащи за здраве, приличаше на сенки, които се плъзгаха по дигите.

Отвори му Сара Бърч. Икономката го помоли да почака в преддверието, докато съобщи за посещението му. След малко се върна и го покани:

— Мис Дейви каза да се качите горе, мистър Крос. Едрата жена го поведе по стълбите, през вестибюла и по широкия коридор, след което прекосиха огромна спалня и влязоха в баня, каквато Хамънд никога не бе виждал. Под купола от цветно стъкло имаше кръгла вана, достатъчно голяма за цял волейболен отбор. Бе пълна, но кранчетата не работеха. По неподвижната повърхност се носеха едри магнолиеви цветове. Огромните огледални стени отразяваха светлината на ароматизираните свещи, поставени върху изящни свещници из цялото помещение. В единия ъгъл се виждаше диван с копринена тапицерия, отрупан с декоративни възглавнички. Позлатената мивка бе голяма колкото корито за пране. Поставките до нея бяха кристални, както и безбройните кутийки крем и флаконите парфюми, подредени върху тях.