Сандра Браун - Горещо утро

— Права ли е?

— Малко по-надолу отляво.

— Така?

— Не съвсем.

— Така?

„По дяволите“, изруга безмълвно той. Трябва да се махне оттук, или ще експлодира. Той тръгна напред, за да изправи картината и да може да излезе да глътне малко въздух. Главата му беше размътена. Но в бързината закачи с обувката си едното краче на стола и той заплашително се залюля. Бенър изпищя уплашено и разпери ръце. Многото години живот в опасност бяха създали у Джейк рефлекс, бърз като лятна светкавица. Той обви ръце около нея и за секунда я притисна до себе си. Задържа я на няколко инча от земята, докато столът падаше на една страна.

Едната му ръка беше около кръста й, а другата — притисната до гърдите. Вместо да я пусне, той се наведе заедно с нея.

Но когато краката й достигнаха пода, Джейк не я пусна. Той беше разтворил широко крака, за да предотврати падането й и сега бедрата на Бенър се притискаха между неговите.

Бузата му лежеше до нейната и когато близостта, топлината и ароматът й станаха твърде силни, за да им се противопоставя, той изви глава и потърка нос в ухото й. Ръцете му се стегнаха около нея. Той промълви името й.

Как може нещо толкова хубаво да бъде толкова грешно? Господи, той я искаше. Знаейки дълбоко в себе си, че това, което се случи онзи път е ужасяващо за приличието, той я искаше отново. Беше предал приятелството, което означаваше за него повече от всичко на света.

Аргументите се разпръснаха подобно на мъгла в слънчев ден, когато устните му потънаха в косата й и той вдъхна нежния аромат.

— Бенър, заповядай ми да те оставя.

— Не мога.

Тя отмести глава, откривайки му достъп до себе си. Устните му докоснаха шията й.

— Не позволявай това да стане отново.

— Искам да ме задържиш.

— И аз искам, искам.

Той придвижи ръката си от гърдите й нагоре към шията, брадичката, докато леко покри лицето й. Дъхът през разтворените й устни беше горещ и забързан върху дланта му.

Подобно на слепец той описа всяка черта от лицето й с мазолестите си пръсти, внезапно придобили чувствителност да улавят всеки нюанс. Погали веждите, за които знаеше, че са гарваново черни и красиво извити. Пръстите му се плъзнаха по скулите. Там бяха луничките. Той обожаваше всяка една от тях. Носът й беше съвършен, макар и леко вирнат.

Устата й.

Прокара пръсти по устните. Бяха невероятно меки. Топлият дъх, който се процеждаше през тях, овлажни пръстите му.

Той притисна устни до бузата й, до ухото, в косите й. Ръката му на кръста й се отвори широко под гръдния й кош. Обви пръсти около стегнатата плът и тя изхлипа. Той се бореше със себе си, но ръката му продължаваше да се плъзга по идеалната извивка на ребрата и да обхваща гърдите. Стоновете им се застигнаха. Зрялата пълнота изпълни ръката му, центърът се втвърди и набъбна от желание под кръговите движения на пръстите му.

— Джейк…

— Колко е сладко.

— Това се случва понякога.

— Кое?

— Така — отвърна тя с въздишка, когато той обви пръсти около зърното.

— Те стават така понякога… когато те гледам.

— Мили боже, Бенър, не ми го казвай…

— Какво означава?

— Означава, че не трябваше да оставам.

— И те нямаше да се успокоят. Или поне дълго време. Стоят така в някакъв копнеж…

— О, стига.

— … и това става, когато искам…

— Какво?

— … да бъдем отново в конюшнята и ти да си…

— Не го казвай.

— … в мен.

— Исусе, Бенър, спри.

Той направи люлка от дланта си, с която обхвана бузата й и постепенно обърна главата й към себе си. Заедно с главата се обръщаше цялото й тяло. Полите на дрехата й се мятаха около него като вълни по морски бряг. Дрехите все още ги разделяха, поставяха преграда между тях.

Очите им се срещнаха жадно и той наведе устни към нейните. Проникна с езика си дълбоко в устата й, докато тя се притискаше в набъбналото му тяло. Тя раздвижи втвърдения му член между бедрата си.

Той откъсна устни от нея:

— Не, Бенър. Аз те нараних преди, не помниш ли?

— Да, но не плаках за това.

— А защо?

— Защото започна да ми става добре и… помислих, че ме мразиш за това, което правя.

— Не, не — шепнеше той трескаво в косата й.

— Ти беше толкова… голям.

— Съжалявам.

— Аз просто не очаквах, че ще бъде така… и… така…

— Беше ли ти хубаво наистина, Бенър?

— Да, да. Но свърши много скоро.

Той опря коравата си буза до нейната. Дишането му беше затруднено, не можеше да помръдне.

— Твърде скоро?

— Чувствах, че нещо се готви да се случи, но не стана.