Сандра Браун - Горещо утро

Джейк застина. Беше ли възможно? Той познаваше проститутки, които го симулираха. Но нямаше никакъв опит с порядъчните жени. И със сигурност не с девствени. Никога с девствени. Не му се беше случвало да е с жена, към която да изпитва нежност.

Но сега го обливаше нежност към Бенър. Той взе лицето й в ръце и се взря в очите й, търсейки истината. Не видя там страх, а само желание като неговото. Изстена и отново наведе глава.

— Хей! — чу се жизнерадостен глас отвън. — Има ли някой вкъщи?

Едва сега чуха дрънченето на сбруя и недвусмислените звуци, идващи от каруца, която спира отвън.

— Бенър? Къде си?

Беше Лидия.

Бенър гледаше преливащата от розово до златно светлина на изгрева; която се процеждаше през прозорците. Лежеше, притиснала глава до възглавницата. Често някоя сълза се отронваше от миглите й, търкулваше се по бузата и попиваше в меката калъфка на възглавницата, както всички други преди нея.

Мислеше за миналата вечер. Не можеше да повярва, че нещата бяха придобили такъв обрат. Преди Лидия да се появи съвсем не навреме всичко вървеше по плана. Джейк беше потънал в романтичното настроение, което тя беше подготвила.

Никога преди не беше прелъстявала мъж, без да се брои онази нощ в конюшнята. Тя се опита да си припомни примамките и схемите, с които нейните приятелки се кълняха, че са си уловили съпрузи. Добра храна, приглушена светлина, цветя, хубава рокля, благоразположение — всичко, което може да внуши на мъжа мисълта колко прекрасно би било някой да се грижи така нежно за него през цялото време.

Бенър винаги бе считала, че такива машинации са под достойнството, че са компромис с честността и изглеждат смешно. Тя заявяваше пред невярващите си приятелки, че не иска мъж, който може толкова лесно да бъде манипулиран.

Но сигурно действат тези женски номера, след като всичко вървеше така добре. Докато Лидия не почука на вратата.

Джейк скочи като ударен. Той мина през стола, който още лежеше на една страна. Само чудо и някакво ловко движение на крака го спаси да не се просне на пода.

Бенър приглади косата си, притисна ръце върху пламналите си бузи и отпусна пулсиращото си чело на рамката на вратата за няколко секунди преди да отвори.

— Мамо! Каква приятна изненада.

— Здравей, мила.

Заедно с Лидия нахлу свеж нощен въздух, а ароматът, който излъчваха косата и дрехите й премина тревожно през цялата къща.

Сърцето на Бенър подскочи.

Лидия беше красива, облечена в блуза цвят екрю и кафява пола. Тя все още можеше да завърти главата на всеки мъж с очите си с цвят на отлежало уиски и червеникавокафявите канелени сенки в косата си. Фигурата й беше стройна, но гърдите и ханшът бяха женствено закръглени. Кой мъж не би искал да положи глава на тези майчински гърди и да остане така цяла нощ? Лидия изглеждаше приятно и беше всичко онова, от което един мъж се нуждае, за да бъде щастлив и доволен.

— Здравей, Джейк. — Тя се усмихна и сърцето на Бенър отново се преобърна. Усмивката на Лидия беше невинна, открита, приятелска, но можеше ли той да не се размекне от нея?

Джейк гледаше така, сякаш току-що е погълнал нещо безвкусно и е готов да повърне.

— Лидия — едно кратко кимване на русата му глава беше целият поздрав и Бенър знаеше, че това се дължи на факта, че той още не смее да проговори.

Той се канеше да целуне една жена в момента, когато беше влязла тази, която той наистина желаеше. Това беше достатъчно да разтърси и най-силния мъж.

Последва неловка тишина, която Бенър наруши като пристъпи и посочи картината:

— Как ти се струва, мамо? Джейк тъкмо ми помагаше да я закача, когато чухме каруцата.

— Питах се защо толкова се забави да отвориш — отвърна тя разсеяно, докато разглеждаше картината. — Харесва ми.

Тя бавно се завъртя, оглеждайки цялата гостна:

— Направила си чудеса със стаята, Бенър. Всичко е точно на място и… някак домашно.

— Благодаря.

— Може би ти трябва още една лампа — каза Лидия като обмисляше, сложила пръст на бузата си. — Тук е малко тъмно.

Бенър искаше подът да се отвори и да я погълне, но след като това не стана, попита:

— Искаш ли кафе? — тя отчаяно търсеше място на ръцете си, които не знаеше къде да дене.

— Не, много е горещо.

— Нещо друго?

— Може ли да седна? — попита Лидия закачливо.

Бенър вдигна ръце към гърдите си:

— Извинявай, мамо. Разбира се, седни. Джейк…? — тя се обърна към него, посочвайки друг стол.

— Оставил съм каруцата неразтоварена — каза той смутено и се насочи към закачалката, където бяха шапката и коланът му.