Сандра Браун - Горещо утро

— Харесвах го, даже много. Винаги съм мислила, че е хубав. — Очите й се замъглиха. — И може би затова, че беше твърде хубав. Нямам доверие на мъж без никакви недостатъци.

Бенър почти забрави нещастието си и се засмя.

— Мамо, ти си някакво противоречие. Всяка друга майка би се радвала дъщеря й да се омъжи за такъв млад и неопетнен човек като Грейди.

— Не, че щях да бъда нещастна, просто мислех, че не е достатъчно твърд, или поне не достатъчно за теб.

Грейди винаги бе изглеждал на Лидия твърде мекушав. Не беше достатъчно силен за дъщеря й. Тя се страхуваше, че Бенър ще се отегчава с него, а Лидия не можеше да си представи нещо по-ужасно за семейния живот. Тя и Рос се бореха, обичаха се и се смееха. Скуката никога не е била част от живота й с него, и тя не искаше такова съществуване за дъщеря си. Погали бузата й.

— Мисля, че можеше да направиш нещо по-добро. Сигурна съм, че наистина някой прекрасен човек те очаква. Преди да срещна Рос, аз си мислех, че животът ми е свършен. Така се чувстваше и той, когато Виктория умря и го остави с новороденото бебе. Не предполагахме, че ще имаме още един шанс. А погледни какъв добър живот живеем заедно.

Гърлото на Бенър се сви от вълнение. Тя прегърна майка си, за да не види срама, ясно изписан на лицето и. Дори и да имаше прекрасен мъж, който да я очаква, той нямаше вече да я има. Тя беше опозорена, но не от Джейк, а от себе си. Джейк беше мъж. Мъж. Дори и да имаше някакви съмнения, те се бяха разсеяли онази нощ. Тя го беше предизвикала повече, отколкото той можеше да понесе. Той не беше виновен за това, което се случи. Искаше й се да прехвърли част от тежестта на този грях и на него. Ако не друго, поне част. Беше получила точно това, което искаше и трябваше да си плаща.

— Говорихме с Рос за теб — каза Лидия. — Мислим, че може би е по-добре да заминеш за малко. Да направиш пътешествие. Избери си някое вълнуващо място. Сент Луис или Ню Орлеанс, където и да е.

— Не, мамо — отрицателно поклати глава Бенър. — Това не е за мен. Никога няма да избягам и да се скрия. Позорът е на Грейди, а не мой и аз няма да му позволя да ме накара да напусна дома и хората, които обичам — тя си пое дълбоко дъх. — Смятам да поема собствеността си. Искам да се преместя отвъд реката и да живея в ранчото, както бяхме планирали.

Лидия смаяно погледна дъщеря си.

— Но, скъпа, така щяхме да направим, ако се бяхте оженили с Грейди. Така не може да живее сама жена.

Бенър беше осъзнала в ранните часове на сутринта, че сега има само един начин да се спаси и той беше да работи до изнемогване, да се хвърли в проект, който щеше да я погълне умствено и физически и да възвърне самоуважението й.

— Трябва да го направя, мамо. Нима не разбираш?

Лидия кимна.

— Аз разбирам, но не съм сигурна, че баща ти ще разбере.

Бенър хвана ръцете й.

— Убеди го, мамо. Не мога да стоя така и да чакам напразно някой да се появи. Това свърши. Не го искам. Ако не правя нищо и остана бедната, нещастна дъщеря на Рос и Лидия, чиято женитба се е провалила, ще полудея. Имам нужда да го направя.

— Ще говоря с него — увери я нежно Лидия. — Ти си почивай. Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш бледа.

— Добре съм, мамо. Но предай на татко какво съм казала. Копнея за нови планове. И колкото по-скоро имам работа, толкова по-добре.

Лидия я целуна по челото.

— Ще видя какво мога да направя. А ти се пази от импулсите, Бенър. Не вземай никакви прибързани решения.

Защо майка й не каза това вчера? Дали щеше да приеме съвета? Съмняваше се.

— Знам какво правя, мамо — каза меко тя, като се надяваше, че е вярно.

— Само не искам да ти бъде толкова тежко. Иска се време за лекуване на сърдечните рани.

Лидия се беше върнала към темата за Грейди.

След миналата нощ спомените за това, което се беше случило в църквата бяха избледнели.

Когато Лидия си тръгна, Бенър отиде до гардероба, свали халата и остави нощницата да се спусне по тялото й на пода. Тя потопи кърпа в хладката вода и изтри лицето си, притискайки парещите си подути очи. Когато вече нямаше как да избегне това, се погледна в огледалото. Не се беше изменила забележимо, макар да се чувстваше непоправимо променена. Всичко в нея сякаш беше извадено навън, преобърнато, преподредено и върнато обратно в същата форма. Но нищо не беше същото. Тя докосна с пръсти устните си, припомняйки си първия път, когато Джейк ги беше докоснал. Докосна шията си, мъничката следа, толкова лека, че дори майка й не забеляза, и спомените размахаха криле, силни като ураган. Това беше неправилно. Спомените й бяха грешка. Джейк не я беше докосвал, целувал, обладал по начина, по който помнеше. Не. Но тя лъжеше себе си. Тялото й го каза. Затваряйки очи, все още можеше да почувства стоманения му натиск в себе си, милувката на дъха му по кожата и сладкия напор на устните му върху нейните. Колкото и да се опитваше да забрави, не можеше. Колкото и силно да искаше да блокира този спомен в съзнанието си, огънят в кръвта нямаше да й позволи.