Сандра Браун - Горещо утро

— Извинявай. Сигурно нямам настроение за жени тази сутрин — засмя се той дружески, но непринудеността на масата не можа да се възстанови.

Постепенно хората върнаха чиниите си на Коки, който се занимаваше в кухнята, взеха си шапките, ръкавиците и въжетата и тръгнаха на работа.

Джейк изпи още една чаша кафе. Когато нямаше вече как да отлага, той стана и се запъти към къщата. Анабет и Лидия седяха отпред, наглеждайки малките, които играеха в двора.

— Добро утро — каза Джейк.

— Здрасти, Буба — отвърна Анабет.

Лидия му се усмихна.

— Добро утро. Нямаше те на закуска.

— Разходих Сторми. Все още не е добре с копитото.

— Ял ли си?

Той кимна, въпреки, че не беше.

— Да, в бараката. Къде са останалите?

— Хектор помага на Мама — усмихна се Анабет. — Децата играят, а Маринел учи, както винаги.

— Как е… Бенър? — това беше съвсем нормален въпрос. Нито сестра му, нито Лидия можеха да заподозрат нещо в него, или да забележат напрежението, когато го зададе.

— Преди малко се качих да я видя — каза Лидия. — Очите й са подути. Трябва да е плакала цяла нощ — Лидия гледаше как най-малкият Дръмънд се опитва да се изкачи на гърба на сестра си и не забеляза разкаяние в ъгълчетата на устните му. — Говорихме. Мисля, че е време да се оправи.

Вината се беше загнездила у Джейк и не си отиваше. Бенър можеше да се възстанови от предателството на Шелдън. Но да се възстанови от миналата нощ? Не. Нямаше измъкване от това, което той й стори. То беше завинаги.

— Вкъщи ли е Рос? Един от работниците ми каза, че искал да ме види.

— Да — потвърди Лидия и очите й внезапно светнаха. — В кабинета си е.

Джейк се поклони на двете жени и се упъти към портала.

— Безпокоя се за него — прошепна Анабет, когато той се отдалечи.

— Безпокоиш ли се? Защо?

— Откакто татко почина и той отиде на това пътуване за добитък, се държи странно. Погледни как живее. Каквото изкара го прахосва и не мисли за нещо по-добро. Иска ми се да се ожени и установи, да има деца и да престане да скита. Той вече е възрастен мъж. Не може да се държи така.

— И Мама се тревожи — отбеляза Лидия. — Аз също.

— Знаеш ли какво? — продължи Анабет. — Мисля, че той никога не можа да превъзмогне убийството на Люк. Знам, че звучи налудничаво. Минаха двадесет години, но оттогава той не е същият. Може би, ако убиеца беше открит и наказан, Джейк нямаше да го приема така тежко.

Лидия сведе очи. Джейк знаеше кой е убил брат му. Нейният заварен брат — Кланси Ръсел. И той сам му беше определил присъдата — смърт. Беше на шестнадесет, когато пое вината за убийството на Люк. Лидия беше единственият човек на света, с който той сподели тайната си. Това беше връзката между двамата и тя никога нямаше да я прекъсне.

Джейк мина през сенчестия вестибюл и като стигна до дъното, почука на вратата. Той се чувстваше толкова неудобно, както когато се срещна за пръв път с Рос. Изминаха години и неизбежното възмъжаване на Джейк заличи разликата във възрастта. Но греха, който беше извършил, го караше да изглежда като момче, което се бои от възрастните.

— Рос?

Рос вдигна тъмната си глава. Той изучаваше купчината книжа на бюрото си.

— Влез, Джейк. Да не те отвличам от нещо?

— Не — той седна срещу бюрото и се опита да се държи както обикновено, като кръстоса крака. Свали шапката си и я метна на кожения диван до стената.

— Мисля да остана днес повече с Мама.

— Добре — каза Рос тържествено. — Ти й липсваш.

— Да, знам — потвърди той. Не беше справедливо, че я напусна веднага след смъртта на баща си. Но не можеше да понася повече фермерския живот. Би полудял, опитвайки се да създаде порядъчен урожай върху каменистата земя, на която беше накарал родителите си да отглеждат добитъка. Но всичко, от което те разбираха, беше фермерството и нямаше никакъв начин да ги разубеди. Чувстваше се виновен, че е изоставил майка си. Като най-голям син, той трябваше да поеме отговорността за семейството. Винаги, когато му плащаха, той изпращаше вкъщи пари, но знаеше, че те се нуждаят от него повече, отколкото от парите.

Беше сторил зло. Сега срещна очите на човека, когото беше наранил.

— За какво си искал да ме видиш, Рос?

— Както обикновено — за това, за което искам да те видя всеки път, когато идваш в Ривър Бенд — за работа.

— Отговорът ми е същият — не.

— Защо, Джейк?

Джейк се размърда неудобно на стола. Досега причината беше Лидия. Бенър беше уцелила много точно снощи. Той не можеше да остане, защото я обичаше прекалено много. Рано или късно това щеше да проличи и то би разрушило приятелството му с нея и Рос. Не си струваше риска. Но сега имаше нова причина. Той не можеше да погледне Бенър отново. Още повече, че единствено той беше виновен. Да, тя беше дошла при него. Да, тя го беше предизвикала. Но той й беше отговорил. И без особено усилие от нейна страна. Той беше отговорил твърд, горещ, гладен. Той беше по-възрастен, разбираше по-добре. Тя беше наранена, с разбито сърце, нуждаеща се от покой и увереност. Беше дошла при него за едно, а искаше друго. И все пак, знаейки това, знаейки, че прави грешка, знаейки, че жертва приятелството си с Коулманови, той я беше взел. Господи, тя сигурно го презира сега. Беше се отдръпнала със страх от докосването му. Едва го погледна, а когато го направи, очите й приличаха на хванато в капан животно. Толкова ли много я беше наранил? Не можеше ли да прояви малко повече нежност? О, не, не и Принца от палатите на удоволствията. Беше се отнесъл с нея като дивак. Веднъж влязъл в нея, той беше забравил, че е девствена и неопитна. По дяволите! Тя сигурно си мисли, че той е животно. Колкото по-скоро излезе от нейния живот, толкова по-добре. След като прекара малко време с Мама трябваше да изчезне. Днес, ако Сторми беше достатъчно добре за отпътуване, щеше да напусне.