Сандра Браун - Горещо утро

— Благодаря, Джейк. — Мика протегна ръка.

— Лека нощ. — Той се насочи към бараката, оставяйки брат си в нежното безмълвие на нощта.

Бенър седеше свита до прозореца и гледаше съпруга си.

Колко пъти беше седяла тук като дете, съзерцавайки звездите, луната, размишлявайки за бъдещето, чудейки се какво й е приготвило то. Колко пъти беше мислила за Джейк Лангстън? Тя се питаше къде е той, какво прави и кога отново ще дойде.

Но никога не си беше представяла, че ще се омъжи за Джейк, че ще го обича. Че ще има дете от него.

Сложи ръка върху корема си. Част от Джейк расте в нея. Тя все още изпитваше смирено благоговение пред това чудо. Тялото й с всеки изминат ден все повече се изпълваше с новия живот. Очевидно, операцията не се беше отразила на бебето. С женската си интуиция тя усещаше, че нейното бебе ще бъде най-здравото и хубаво бебе на света.

Дали ще има тъмни коси като нейните и на баща й? Или ще бъде русо, с къдрави коси като Лангстънови, като Джейк? Тя си представяше сламенокосо момче със светлосини очи да тича по двора, следвайки по петите Джейк. Бенър тържествуваше при тази мисъл. Щеше да бъде чудесно бебе. Тя нямаше търпение да го притисне до себе си, да вдъхне сладката му миризма, да го кърми, да го обича.

Но моментното щастие угасна със същата категоричност, с която пурата очерта огнена дъга в тъмнината и угасна. Джейк… Какво прави той там? Нима предпочита самотата, вместо да бъде в една стая с нея.

Беше странно Джейк да спи в леглото, в което тя преди беше сама. На никого не се струваше неестествено, че сега спят в нейната спалня. На никого, освен на тях двамата. Разговаряха рядко когато оставаха сами.

Той я заварваше най-често в леглото, когато се прибираше от кабинета. Той се отнасяше загрижено към нея, но не си разменяха интимности. Спяха с гръб един към друг, гледаха настрани и избягваха случайните докосвания като непознати.

Една вечер той тихо произнесе името й. Тя се престори, че спи. Усети ръката му в косите си, лекото погалване по рамото, усети горещия му дъх във врата си. Копнееше да се озове в прегръдката му. Тялото й жадуваше за неговото.

Но не можеше да забрави, че той прекарва всеки буден час с Лидия; не можеше да забрави как я беше прегърнал и шепнеше в косата й онази сутрин, когато Рос умря.

О, нищо нередно не се е случило между тях. Бенър дори и не помисляше за това. Джейк знаеше, че Лидия обича Рос с цялото си същество. Той също бе обичал Рос и нямаше да направи нищо, което да нарани Лидия, или да накърни паметта на приятеля му.

Но от това не я болеше по-малко, че Джейк копнее за това, което беше недостижимо. И когато Лидия замина, Джейк беше мрачен, потиснат, ако се съдеше по позата му. С часове го беше гледала Бенър как се взира в тъмнината, сякаш копнеещ да я разкъса, за да види през нея образа на Лидия.

Бедният Джейк. Каква ирония! Беше се оженил за дъщерята часове преди майката, която той всъщност желаеше, да стане достъпна. Как ли проклина сега съдбата.

Бенър се разгневи на съдбата. Тя изигра на нея същия мръсен номер. И това ставаше за втори път!

Е, тя ще сложи край на шегите на провидението. Беше уморена от печалното лице на Джейк. И й призляваше до смърт от неискреността му.

„Как се чувстваш, скъпа?“

„Изглеждаш уморена. Защо не полегнеш“?

„Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш бледа.“

Не! Тя не може, няма да живее с него до края на живота си, докато той копнее за друга жена. Вече му беше казала, че не иска до себе си мъченик. Да, сигурна беше, че не иска мъченик и в леглото. Ако не може да има Лидия, нека си намери друга, която да я замести. Бенър Коулман няма да служи за това. Тя скочи от перваза, отлетя до вратата и я отвори. Не взе нито шал, нито пеньоар, за да покрие бялата си нощница, която се развяваше като въздушен воал, докато тичаше по стълбите.

Беше видяла майка си да напуска смело човека, когото обича, оставяйки го студен в земята. Тя осъзна, че Лидия не може да остане да гледа пресния гроб всеки ден. Това би й напомняло постоянно за действителността — прекалено мъчителна, за да може да я понесе.

Бенър също не искаше да напуска Джейк. Би било все едно да изтръгне сърцето си и да си отиде от него, докато то все още бие. Но тя ще го напусне преди да е пожертвала целия си живот, оставайки. Тя не може да стои и да гледа спокойно как той се измъчва по майка й. Един ден у него щеше да се настани негодуванието. И той ще започне да я мрази. Или още по-лошо, когато тялото й натежи от детето, ще започне, може би, да я съжалява.