Сандра Браун - Горещо утро

— Не, разбира се, че не, — отвърна тя с недоумение. — Не искам да разтръбявам за друга официална сватба. Но защо не трябва да казваме на родителите си? Защо казваш, че нямаме време?

— Има бебе, Бенър. — Тя го погледна глупаво, без да успее да отговори. — Ти носиш моето дете.

Бебе! Дете на Джейк!

— Трябва да е станало онази първа нощ в конюшнята — продължи той. — Докторът ми каза, когато беше тук. Това беше една от причините, поради които не искаше да оперира. Страхуваше се, че операцията може да навреди детето.

Аз ще имам бебе! Бебе, което Джейк и аз сме направили.

Неописуема радост премина през нея, бълбукайки като фонтан и искрейки като скъпо шампанско.

Но после смисълът на това, което й беше казал, я връхлетя незабавно и напълно пресушавайки реките от щастие, които течаха през нея. Тя се измъкна от ръцете му и отстъпи. Лицето й от щастливо стана празно, после ядосано, после разярено. Преди Джейк да може да се предпази, ръката й полетя и го удари силно и болезнена по скулата.

— Ти, копеле! Не се нуждая от твоето съжаление или твоето милосърдие. О, като си помисля… — тя говореше бързо и несвързано. Това, че той я беше любил и й предлагаше женитба от съжаление беше твърде унизително, за да го понесе.

— Съжаление? Милосърдие? За какво, по дяволите, говориш? — попита той, като разтъркваше челюстта си.

— Излез оттук и ме остави сама. Махай се! — изкрещя тя. Джейк беше виждал много пъти нервните избухвания в детството й, и знаеше, че тя не се шегува. А и беше лишен от избор като чу, че мъжете влизат в двора.

— Ще поговорим по-късно.

— Върви по дяволите!

С широки крачки той напусна къщата.

Бенър го последва до вратата на спалнята и я затръшна с такава сила, че прозорците звъннаха. После покривайки лицето си с ръце, тя се свлече надолу. Разтърсиха я тежки ридания.

Тя се чувстваше по-унизена, отколкото в деня на сватбата, повече, отколкото след случая в конюшнята, повече от когато и да било в живота си.

Унизена и нещастна.

Грейди Шелдън се беше възстановил. Ребрата не се забиваха във вътрешностите му всеки път, когато се движеше. Разклатените зъби се бяха закрепили. Белезите по лицето му бяха преминали през различни оттенъци на пурпурното и сега представляваха малки петънца, забележими само на силна светлина.

Физическите рани бяха зараснали. Но омразата в него беше прясна като открита рана.

Проклет каубой!

Рос Коулман беше заплашил живота му пред целия град. Това беше достатъчно унизително. Но бебче като Бенър Коулман да предпочете един скитник пред него, Грейди Шелдън, беше немислимо! Лангстън беше много по-стар. Сигурно нямаше пукнат грош. Беше не само немислимо, беше непростимо!

Дни наред той прекара потънал в летаргичен сън в хотелската си стая, лекувайки раните и омразата си. Официално, защото това беше необходимо, а всъщност, защото в омразата му се фокусираше целият му живот. Всички те щяха да си получат заслуженото и дори това да му струваше живота, Грейди щеше да се погрижи то да стане.

Той тормозеше камериерките в хотела, ръмжейки към тях като звяр, който се спотайва в дупката си всеки път, когато почукваха на вратата и питаха дали се нуждае от услугите им. Той живееше на уиски. Не се къпеше, не се бръснеше и не правеше нищо друго освен да се търкаля в омразата си към Джейк Лангстън и всички Коулманови.

Този ден се събуди от пиянския сън със остър махмурлук, от който го болеше всичко — от космите косата до ноктите на краката. Той се измъкна от пропитите с пот чаршафи, изкъпа се в стаята и постепенно започна да се превръща в човешко същество.

Сега, когато влезе в „Райските градини“, той отново се почувства самоуверен. Беше имал лош късмет, което се случва и на други. Това щеше да се промени.

Бузите му бяха розови след първото бръснене от седмици насам. Наетият му костюм беше изпратен и върнат изгладен и почистен. Чернокожият младеж, който причакваше клиентите на ъгъла, беше лъснал обувките му. Шапката беше стилно нахлупена на главата му.

Грейди потрепера при мисълта за уиски, но си поръча на бара бира. Докато си проправяше път през задимената гостна и игралните салони, той не забеляза знака, който барманът направи на един от пазачите. Пазачът се обърна и се насочи към стаята на собственицата. Присила се отзова на повикването, влизайки в бара с по-малко театрална ленивост от обикновено. Тя с нетърпение очакваше да разбере къде е бил Грейди Шелдън. Никой не го беше виждал няколко седмици. Беше изпратила писмо до Ларсен, но то остана без отговор. Това, което имаше да му каже, не можеше да чака повече. Сега, като го видя наведен над бара да отпива от пяната, тя се спусна към него.