Сандра Браун - Горещо утро

— Не трябва ли да си в леглото? — попита Лий.

— Омръзна ми тази стая! — извика тя отегчено. Беше облякла рокля с цвят на праскова, част от чеиза й. Дантела в екрю обточваше V-образното деколте и се спускаше под китките й от камбановидните ръкави. Изчеткана коса блестеше като гарваново крило.

— Мисля, че нищо няма да ти стане, ако поседиш малко навън, на верандата — предложи Мика. Той погледна към Лий за мнението му.

— Можем да изнесем този люлеещ се стол навън. Ако седиш на стола, няма да ти е толкова горещо.

Очите на Бенър светнаха:

— Ще бъде чудесно!

Загрижеността им беше прекалена и комична, и след дълго стана досадна.

— Би ли махнал това одеяло от скута ми? — каза раздразнено, като отблъсна Лий, когато го обви около коленете й. — Нямам ревматизъм.

— Ако не кажем на Лидия и Мама, че сме се грижили за теб като за принцеса, ще ни се случи нещо — каза Лий оправдавайки се. Но като срещна бляскащия поглед Бенър, преметна одеялото през парапета на веранда.

— Старанията ви са забелязани и оценени както подобава. Простете ми, ако избухвам. Това е от дълготрайното седене вкъщи. Уморих се.

— Разбираме — каза Мика съчувствено. Той не познаваше някой друг, на когото са правили операция и гледаше Бенър с ново уважение.

— Благодаря за храната. Не знам как ще я изям всичката.

— Тя е също и за Джейк.

— Да, Джейк — сърцето й се разкъса, като си помисли за незаинтересоваността, която Джейк беше показал към нея тази сутрин.

— Като говорим за ядене, вече наближава време за вечеря — каза Лий.

— Така е — Бенър се усмихна отново. — Ще се чувствам по-добре, ако пресечете реката на този сал, за който слушах толкова много, докато е още светло. Надявам татко да не построи моста преди и аз да съм преминала със сала.

Момчетата се смееха, докато яздеха обратно. Щяха спокойно да докладват в Ривър Бенд, че Бенър може и да преживяла голямо премеждие, но си е същата — готова премине реката със сал. Тя все още седеше в люлеещия се стол, когато Джейк и тримата работници влязоха в двора и спряха конете до верандата.

— Какво правиш тук? — попита той без предисловие.

— Дишам чист въздух — отвърна тя. Джейк беше раздразнен, че тя седи пред тях облечена в рокля, която би обърнала сърцето и на най-стабилния мъж. Тя изглеждаше толкова дяволски женствена, досегаема, с кожа, блеснала от светлината на слънцето и коса, движена от бриза. Гаснещото на запад слънце образуваше ореол около главата й.

Мъжете й говореха с уважение, питаха я как се чувства. Ренди, както обикновено по-смел, се спусна от седлото и пристъпи на верандата с букет рози в ръце.

— Радвам се, че си излязла, Бенър. Тези рози едва са осмелили да покажат главичките си днес след онзи дъжд. Щях да помоля Джейк да ти ги даде. Сега мога сам да ти ги поднеса.

Бенър с удоволствие взе цветята. Тя ги поднесе към носа си и вдъхна мириса им:

— Благодаря ти, Ренди. Красиви са.

Тя го ощастливи с ослепителна усмивка, толкова силно действаща, че той преплете крака надолу по стълбите. Джейк стисна зъби.

Бенър прекрасно знаеше, че е красива като картина седнала тук, обвита в дантели и окъпана в слънчева светлина. Тя правеше нарочно така, за да го подлуди. Изглеждаше толкова уязвима, безпомощна и крехка като тези рози, които той трябваше да набере за нея.

— Утре ни чака тежък ден. Ще се видим на разсъмване, трябва да отидем в Ларсен за добитъка. — Явно управителят ги освобождаваше. Те повдигнаха шапки към Бенър и поеха. Копитата на конете им хвърляха нагоре бучки съхнеща кал.

Джейк слезе от коня, а Бенър се изправи. За първи този ден те се погледнаха право в очите.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре. Много по-силна.

— Безпокои ли те раната?

Тя поклати глава и тръгна към вратата.

— Ще сложа вечерята, докато се измиеш.

— Не трябва да го правиш, Бенър.

Тя ядосано се обърна към него:

— Изпратили са ни храна, достатъчна за цяла армия. Можеш да хапнеш и ти. — С това не особено вежливо продължение на поканата, тя влезе, тръшвайки вратата след себе си.

След малко Джейк нахълта в кухнята от задната врата. Беше се погрижил за Сторми. Атмосферата беше напрегната и враждебна. Бенър го погледна когато влезе, но не каза нищо. Той хвърли злобен поглед към сложените в средата на масата рози.

Напоследък беше прекарал толкова дълго в кухнята й, готвейки за нея, че се чувстваше вкъщи. Отиде до печката и си наля чаша кафе. Подпря се на мивката и отпи дълга глътка: