Сандра Браун - Дългото очакване

С печална усмивка Марни се пъхна между чаршафите. Тези дългоочаквани заоблени форми така и не бяха се появили. Преди много години тя бе престанала да се надява на това.

Знаеше, че има известен чар. Макар че очите й не искряха и не играеха кокетно, все пак бяха големи, с гъсти тъмни мигли. Устните й, изглежда, бяха особено привлекателни за някои мъже. Онзи скулптор, на когото бе позирала — нямаше ли полковник Кинкейд да бъде шокиран, ако разбереше, че като студентка тя бе позирала на един скулптор, — намираше устните й за интригуващи и съблазнителни. Точно това го бе възбудило онзи следобед, когато остави работата си, прекоси ателието и с изцапаните си с глина ръце докосна устните и. Тя беше унизена и объркана, когато зърната на гърдите й изведнъж се втвърдиха.

Скулпторът се почувства окуражен и реши да отиде по-далеч. Целуна я по устните и опипа малките й остри гърди. Тя откликна на това. Огромното му его щеше да бъде напълно съсипано, ако разбереше, че неговото докосване само по себе си не е предизвикало тази чувствена реакция на тялото и.

То се дължеше на спомена за Ло — усмихваше се насреща й, а яките му бели зъби унищожаваха островърхия сладолед във фунийка. Бяха купили сладоледените фунийки, за да украсят с тях пясъчния дворец, чието построяване им бе отнело половин ден.

— Ей, малката, устните ти са изцапани със сладолед.

По пръстите му имаше полепнал пясък, Ло ги прокара по лепкавите й устни и Марни Хибс за първи път през живота си изпита сексуално желание. Дори не знаеше как да нарече онова приятно, топло, разливащо се по цялото й тяло усещане, което започна от долната част на корема й. Не бе свързала внезапното втвърдяване на гръдните си зърна под банския костюм с неговото докосване. Едва по-късно разбра какво й се бе случило през онзи следобед.

Скулпторът неволно бе събудил в съзнанието й този спомен. Тогава Марни затвори очи и си представи, че Ло Кинкейд я целува, гали, полага я на мръсния чаршаф и отнема девствеността й.

Накрая все пак трябваше да отвори очи. До нея не лежеше Ло, а някакъв мъж с изцапани с глина ръце и самодоволна усмивка на лицето. Никога не се върна в ателието му макар че имаше нужда от всеки цент. Често се бе питала какъв ли друг модел си е намерил тогава скулпторът, за да може да завърши произведението си.

Тя не притежаваше необходимите природни данни, за да прелъсти някой мъж, особено такъв изнежен любител на удоволствията като Ло Кинкейд. Но той щеше да бъде изненадан, ако разбереше какви бурни чувства се криеха зад пуританската й фасада.

Обвинението, че се държи като светица и моралистка, я бе уязвило толкова силно не защото това беше вярно, а защото всъщност бе толкова далеч от истината. Ако Дейвид не се бе върнал и ако Ло не бе побързал да излезе от басейна и да обуе захвърлените си наблизо спортни гащета, тя може би щеше да му докаже колко е чувствена.

— Не, нямаше да го направя — призна си тя в мрака, не знаейки дали да се поздрави за това, че се е показала толкова силна, или да се признае за страхливка.

След като го бе отблъснала, сигурно никога повече нямаше да го види. Така щеше да е най-добре за всички. Възможността да има син навярно му се бе харесала само защото вървеше заедно с другата възможност — да притежава една леснодостъпна жена.

Нека сам да се оправя с проблема около онези анонимни писма. Тя не искаше да има нищо общо с него оттук нататък.

Но преди да заспи, сякаш някаква друга, по-освободена Марни Хибс си представи всички онези неща, които й се искаше да прави с него.

Когато той й се обади отново, поводът силно я изненада.

— Моля? — каза тя в телефонната слушалка.

— Ще дойдеш ли или не?

— Не.

— Защо не?

— Първо, защото е два часът следобед. А ти ми каза, че вечерята е в…

— В осем. Имаш шест часа да се приготвиш.

— Нямам подходящо облекло за такъв случай, Ло. Все пак защо ме каниш? Сигурно имаш малко черно бележниче, което е пълно с имената на привлекателни млади особи от женски пол.

— Каня те да дойдеш с мен, защото ти си виновна да съм сам.

— Аз ли съм виновна?

— Откакто видях Дейвид, съм станал много разсеян. Бях забравил за тази проклета вечеря, но преди малко един от колегите спомена за нея.

— Ужасно съжалявам. Можеш да я пропуснеш, можеш да си поканиш някоя друга жена или да отидеш сам, но аз нямам ни най-малко вина за това, че си останал сам.

— Налага се да отида, а ако се появя там сам, после колегите ще има да ми се присмиват.