Сандра Браун: Да обичаш отново

— Оставих дънките си да се изсушат на терасата.

— Алис ще ги изпере и ще ги изсуши, когато се върне.

— Домашната помощница?

-Да.

— Тя винаги ли е била тук? Искам да кажа, докато Демън Рам е бил жив?

— Да, защо?

— Защото ми се иска всичко да е същото, както когато сте живели двамата. — Вървеше след нея как послушно паленце. — Е, освен организацията за през нощта.

Тя спря толкова внезапно, че той почти се блъсна в нея.

— Какво имате предвид?

Изненадан от реакцията й, Райлън изучава лицето й в продължение на няколко секунди.

— Имам предвид, че няма да спим заедно. Или греша?

Способността му да разчита времето беше една от причините да бъде толкова добър актьор. И сега, между обяснението и последвалия въпрос, остави стратегическа пауза — кратка, но очевидна.

Беше имал намерение да я подразни отново. Ала докато я наблюдаваше как отмята косата от челото си, си даде сметка, че очаква сериозен отговор. През цялото време фантазията да спи в едно легло с нея се бе таяла дълбоко в подсъзнанието му. И ето че неочаквано бе изскочила иззад прикритието си.

Желаеше тази жена.

— Мистър Норт, някои жени сигурно биха посрещнали с въодушевление подобна забележка. Но не и аз. Изобщо не се чувствам поласкана, че ми предложихте да спя с вас.

Едната му вежда се повдигна в характерна гримаса.

— Не съм ви предлагал. Ако беше така, нямаше да го направя толкова изтънчено. Просто щях да ви попитам.

Последва кратка пауза, преди тя да каже:

— Е, спестете си труда.

И като се извърна, продължи напред. Той тръгна зад нея, подхвърляйки забележки за къщата и за това колко много му харесва.

— Благодаря ви. Това беше първият ми избор, когато с Чарли решихме да си купим дом. Струва ми се, че той предпочиташе нещо по-традиционно, но аз го убедих да вземем тази.

Райлън разбра защо тя обичаше къщата толкова много. Не се дължеше на мебелите, килимите и завесите. Красотата и се криеше в белите стени, във високите тавани с висящи от тях голи крушки, в настланите с теракота подове. Мебелировката и украсата бяха сведени до минимум, но всяко нещо си беше точно на мястото. Нищо не разсейваше вниманието от великолепната гледка, разкриваща се оттатък стъклената стена.

— Винаги ли постигахте своето?

Тя се спря, за да го пропусне да влезе пръв в стаята за гости. Без да среща погледа му, отговори тихо:

— Не. Не винаги.

— А тази къща ставала ли е повод за спорове помежду ви?

Вместо отговор, тя посочи с ръка към облицованите с огледала врати на гардероба.

— Можете да разопаковате багажа си или да оставите Алис да го направи вместо вас. Банята е ето там. — Показа му свързващата врата. Във вградената секция имаше барче и малък хладилник. — Смятам, че нищо няма да ви липсва. Ако ви е нужно нещо, обърнете се към Алис или към мен.

— Защо ми се струва, че се намирам в летен лагер? „Взе ли си четката за зъби? А одеялото? Е, добре. Ела да целунеш мама за довиждане!“

Кирстен не му обърна внимание.

— Мел каза, че искате да разгледате албумите със снимки на Чарли. Оставих ги в кабинета. Той е края на коридора. А сега, ако ме извините…

— Защо не ме харесвате?

По дяволите, беше му омръзнало! Би могъл да измисли хиляди начини да държи устата й заета но да бълва инструкции като сержант на строево обучение беше последният от тях. Нямаше представа кой би бил първият, тъй като все още бе завит само с плажната кърпа, но прекоси стаята с три гневни крачки и застана пред нея.

Прямотата му я извади от равновесие. Задържайки погледа си на височината на гърдите му, тя отвърна:

— Харесвам ви достатъчно.

— Показвате го по много странен начин.

— Опитвам се да бъда гостоприемна.

— На гостоприемство мога да се порадвам във всеки хотел.

Почти я бе притиснал към остъклената стена, осигуряваща чудесен изглед към океана. Беше шокиран, когато, за да се освободи, тя се блъсна в него. И тогава научи две важни неща: не носеше сутиен и не само не обичаше да я дразнят, но и да се чувства натясно.

— Какво искате от мен, мистър Норт?

Ако знаеше истинския смисъл на въпроса си, едва ли би го задала. Той веднага би могъл да й отговори, посочвайки й очевидното, затова каза първото нещо, което му дойде наум:

— Искам да ме наричате по име.

— Точно това правя.

— Наричате ме мистър Норт, а не Райлън.

— Това ли е първото ви име?

— Не, но ще свърши работа.

— Добре. Вие също можете да ме наричате Кирстен.

— Благодаря. А сега ми кажете защо не ме поглеждате!