Сандра Браун - Да обичаш отново

— Какво?

— Много добре ме чухте.

— Гледам ви.

— Не. Попадам в полезрението ви съвсем случайно. Откакто съм дошъл тук, нито веднъж не сте ме погледнали в лицето. — Мислеше си, че ако може да я гледа, да наблюдава устните й, тялото, босите й крака, рискувайки да се изложи, като издаде възбудата си изпод плажната кърпа, тя сигурно би го погледнала. Желанието му само подсилваше обзелото го нетърпение. И повтори гневно: — Защо не ме поглеждате?

— Аз не съм ваша почитателка. Нито пък глупачка.

— Не съм и очаквал да сте, Кирстен.

Тогава тя го погледна. Чувайки името си, вдигна към него сериозните си сини очи. Стори му се, че потъва в тях.

— Не благоговея пред знаменитостите — каза тя. -Бях омъжена за една от тях, помните ли? Той беше обикновен човек, също като вас.

„Е, правилно, наистина съм обикновен човек“, помисли си Райлън. Цялото му тяло тръпнеше от желание да й демонстрира най-първичните човешки нужди. Искаше му се да притисне хладните й бели ръце към загорялата си кожа, към онова място, което надигаше хавлията му, независимо от усилията да остане спокоен.

— Това, че съм тук, никак не ви харесва, нали?

— Да — отвърна откровено тя.

— Защо тогава изобщо ме пуснахте?

— Направих го под натиска на Мел.

— Вашият адвокат? — Той се изсмя кратко. — Срещал съм го само веднъж, но ми беше достатъчно, за да установя, че е готов да скочи от прозореца на офиса си на двадесетия етаж, стига да го помолите.

— Винаги се вслушвам в съветите му, а той ми каза да постъпя точно така.

— Под заплахата, че може да се откажа от снимките?

— Значи признавате такава вероятност?

— И преди съм го правил.

— Е, не бих искала да нося отговорност, ако се случи и сега. Искам филмът да бъде завършен колкото може по-скоро.

— Разбирам. Правите подобна жертва единствено в името на киното.

— Да. Ще ви сътруднича, защото искам да получите онова, за което сте дошли, и да си отидете оттук. Но не бива да очаквате и да ви забавлявам.

Ето че отново го правеше. Отново бе заговорила с онзи назидателен тон, който плющеше над него като звън на метална жица. Трябваше да я накара да престане, но как? Не обичаше да я дразнят, а откровеността и постепенното сближаване не бяха свършили работа. Може би трябваше да я шокира с нещо? Реши да я остави да се наприказва, да отпусне юздата, преди да дръпне здраво въжето.

— Доколкото виждам — заключи тя рязко, — единственият начин да извлечем максимална полза от създалата се ситуация е, като поддържаме строго професионални отношения.

— Значи така го виждате, а?

— Точно така.

— Хм. В такъв случай имам едно предложение.

— И то е?

— Започнете да носите сутиен.

— Моля?…

— Струва ми се невъзможно да гледам на вас само професионално, докато зърната ви прозират през прозрачната блуза.

Беше отишъл твърде далеч. Реши да позабави ход. Трябваше да й покаже, че не се поддава на предизвикателството й, но в същото време да задоволи импулса, който го изкушаваше през целия следобед. Вдигна ръце и прокара нежно пръстите си през гърдите й.

Реакцията й беше яростна. Тя отблъсна ръцете му и отскочи назад, стиснала дланите си в юмруци. Бе останала почти без дъх.

— Никога повече не си позволявайте това!

— Не ви ли хареса?

— Очевидно не.

Сведе поглед към гърдите й. Зърната й се бяха втвърдили и се открояваха ясно изпод тънката материя на ризата.

— Очевидно — каза дрезгаво той.

Тя напусна стаята, но босите й крака стъпваха безшумно, разваляйки внушителния ефект, който целеше с постъпката си. Кирстен компенсира това, като затръшна вратата след себе си.

— От колко време си почива?

— Когато се върнах, беше в стаята си, зад спуснатите щори — обясни прислужницата Алис.

— Може би трябва да отидете да проверите как е.

Жената го изгледа с укор.

— Накарах я да изпие два аспирина за главоболието и.

— Има главоболие?

— Поне така каза. Сложих й студен компрес на челото и й казах да остане в леглото, докато дойде време за вечеря. Всичко идва оттам, че работи прекалено много върху онази книга.

Райлън не беше сигурен дали упоритата работа бе причина за неразположението на домакинята. Едва ли умората и главоболието я бяха накарали да се усамоти в стаята си. Истинската причина беше той. И онова, което бе направил.

„Какво си мислеше, когато я докосна така?“ запита се той. Не беше някакъв похотлив женкар. Развратът винаги го бе отвращавал. Срамуваше се заради жените, които бяха принудени да го изстрадат и им съчувстваше.