Сандра Браун - Свидетелката

Тананикаше си нещо неопределено и приятно фалшиво. Той не си позволи усмивка. Не си позволи и по-нежна мисъл.

Исусе, би ли могъл да се справи с това?

Щеше да е адски трудно, може би най-трудната задача в кариерата му. В двете му кариери.

Въпреки, че хиляди инстинкти се опитваха да го задържат назад, той си наложи да се приближи. Страхуваше се, че може да го зърне с крайчеца на окото си в огледалото, но тя не погледна, дори когато се приближи на половин метър разстояние. Постепенно отпусна патерицата от подмишницата си и здраво я хвана. Тогава с другата си ръка я сграбчи високо за ръката и я обърна към себе си.

— Какво значи „изчезнала“? — Гиб Бърнууд не възприе никак спокойно новината. Гласът и погледът му бяха убийствени.

Адвокатът на Бърнууд остана невъзмутим. Кръстосал дългите си крака, с прибрани в скута изнежени ръце, Куинси Ламар представляваше истинско въплъщение на южняшка елегантност и аристократичност.

Изглеждаше така, като че ли никога през живота си не бе похващал работа. Костюмът му бе безупречно ушит, френските маншети на ризата му бяха прихванати с копчета с инкрустирани диаманти. Косата му бе зализана, а ноктите блестяха.

На Гиб му се повръщаше от женствения му вид. Търпеше Ламар заради репутацията му на най-сръчен, най-предпазлив и най-корумпиран адвокат по наказателни дела, който можеше да се купи с пари. Някои от най-големите престъпници на Юга, дължаха свободата си на Куинси Ламар.

— Как така избягала? Кога? — заразпитва Гиб.

— Така както разбрах, няма я повече от две седмици.

— Две седмици! — изкрещя разярено Гиб. — И чак сега да разберем? Защо не са ни казали по-рано?

— Не виждам защо ми крещите, мистър Бърнууд. Казах ви всичко, което знам, веднага щом го научих.

Гласът на Ламар беше мек и гладък като коприна. Като алкохолна напитка успокоителният му глас звучеше безобидно. Но успяваше да напипа невралгичните точки на съдебните заседатели или на опонента си и да нанесе решителен удар.

— Мисис Бърнууд е била предадена на властите в Денвър. Тръгнала е на път с охрана обратно към Южна Каролина, за да се яви и даде показания като главен свидетел на вашия процес.

— Голяма грешка беше, че се разведох. Като моя жена тя не би могла да бъде принудена да свидетелства срещу мен — обади се за първи път Мат.

— Сигурен съм, че не са я принуждавали — вежливо го парира Ламар. Той спря, за да отстрани въображаема прашинка от ръкава си. — Някъде по пътя мисис Бърнууд се е отървала от тях и…

— Тях? Елиминирала ги и избягала не от един, а от двама щатски полицаи?

Ламар погледна към Мат.

— Желаете ли да продължа? Или ще се намесвате непрекъснато?

— Извинете — рече Мат сопнато.

Адвокатът не бързаше да продължи. Той хвърли пренебрежителен поглед към Гиб, красноречиво говорещ, че би трябвало да научи сина си на по-добри маниери. Гиб с удоволствие би удушил адвоката, но и той като Мат с нетърпение очакваше да чуе как бе изчезнала Кендъл.

— Единият от полицаите е бил жена — обясни Ламар. Той им разказа за ушната инфекция на Кендъл, която ги бе принудила да тръгнат с кола и да пренощуват две вечери по пътя. — И допълни като обяснение: — Предполагам, че жената полицай е трябвало да осигурява зашита и спокойствие на мисис Бърнууд, когато се грижи за бебето си.

Гиб и Мат се спогледаха, след това двамата едновременно скочиха от столовете си. Гиб изпита удоволствие от уплашения поглед на адвоката, когато го сграби за вратовръзката с цвят на лаванда и го изтегли от стола му.

— Какво казахте?

Пазачът, който ги охраняваше, се втурна в помещението и вече посягаше към кобура на пистолета си.

— Остави го! — извика той на Гиб.

Гиб пусна Ламар, чийто нежен задник се приземи тежко върху дървения стол. Той раздвижи врата си, като че да се увери, че главата му е все още на място.

— Всичко е наред — каза той на охраната, докато внимателно поставяше в ред косата си. — Клиентът ми просто се поразвълнува. Няма да се повтори.

Пазачът изчака, за да се увери, че адвокатът е овладял ситуацията, след това излезе и затвори вратата.

— Кендъл има бебе?

— Момче или момиче? На колко е?

Без да обръща внимание на въпросите им, Ламар гледаше Гиб с немигащ, злобен поглед на влечуго.

— Ако още веднъж си позволите да ме докоснете, ще ви оставя да вървите на електрическия стол заедно с фашистките ви приятелчета. Ще се разберем ли, мистър Бърнууд?

От съскащия му глас би настръхнала кожата на всеки обикновен човек, но Гиб винаги се бе смятал далеч над обикновените. Той се наведе напред през масата, така че лицето му се озова на сантиметри от тесния нос на адвоката.