Сандра Браун - Свидетелката

— Аз вече не искам. Не искам от дълго време.

— Защо?

— Заради болката.

— Болката? — Лицето му пребледня. — Причинявах ти болка?

Тя поклати глава.

— Не физически. Емоционално. — Сълзи изпълниха очите й. — Спомням си всичко толкова добре и все още ме боли.

Цялата болка и чувството, че е предадена, които изпита онзи следобед пред къщата на Лоти Лайнъм изплуваха в съзнанието й. Тя скръсти ръце над корема си, като че ли вътрешностите й се гърчеха в агония.

— О, кучка. — Устните му, които до преди малко бяха толкова еротично настоятелни над нейните, станаха тънки от горчивина и съжаление. — Имало е друга жена, нали?

Седнала на плетен стол на верандата, Кендъл гледаше с невиждащ поглед в пространството около себе си. Не обръщаше внимание на катеричките, които се гонеха от дърво на дърво, въпреки че обикновено се радваше на лудориите им. Не чуваше дори монотонното стържене на дърворезачката, с която далечен съсед работеше, нито споровете на сойките между клоните.

Когато видя съпруга си да се люби с Лоти Лайнъм с много повече страст, отколкото бе проявявал към нея в брачното им ложе, тя се вкамени.

Сега съжаляваше, че не се изправи срещу тях. Беше ги хванала на място. Не можеха да отричат. Защо не им показа презрението, което заслужаваха?

Но в онзи момент не можеше да направи друго, освен да се измъкне и да оближе раните си. В първите няколко мига гледаше без да може да повярва, полуочаквайки, че ще се обърнат към нея със смях, ще кажат „Ти гониш?“ и ще я включат в жестоката си, груба шега.

Но не беше шега. Беше трагична истина. Като хипнотизирана, гледаше страстно притиснатите любовници. Когато не можеше да понася повече гледката тя се отдалечи, стараейки се да не я видят, към прашния път. Преди да стигне до колата стомахът я стегна и тя повърна в храсталака край канавката. Някак си успя да се прибере вкъщи, макар че не си спомняше нищо от пътуването.

Оттогава бяха изминали няколко часа. Яростта си бе пробила път и притъпи част от болката. Сега беше готова да изправи съпруга си лице в лице с предателството му, въпреки че не знаеше как да подходи. Не беше нещо, което се планира и репетира.

Във всеки случай нямаше време. Той се прибираше.

Видя колата му да завива от главния път и да се насочва към отбивката. Изсвири два пъти с клаксона, когато я видя на верандата. Излезе от колата, усмихнат и щастлив.

— Ей! Звънях в кабинета ти, но секретарката ти каза, че си излязла рано. Къде ходи?

— Трябваше да свърша някои поръчки.

Той бавно се изкачи по стълбите, остави дипломатическото си куфарче на верандата, преметна сакото си на облегалката на стола и се наведе да я целуне по челото. Тя трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не се извърне. Поне не беше я целунал по устните. Това не би изтърпяла.

Той забеляза липсата на ентусиазъм и я попита съчувствено.

— Тежък ден?

— Както обикновено.

Какво обикновено? Обратното, денят не би могъл да бъде по-тежък. Беше предадена от съпруга си и от клиентка, чието бъдеще лежеше в ръцете й.

Мат отпусна вратовръзката си и седна на плетения стол до нея.

— Прекарах по-голямата част от деня на телефона в опити да накарам някой в Щатското законодателно тяло да разговаря с един скромен вестникар като мен за новия бюджет на общинските училища. Всички в Колумбия са много заети като стане дума за интервюта, освен ако не си от вестник на голям град.

— Говорила ли си с татко, днес?

— Не.

— Аз също не съм се чувал с него. Чудя се какво ли става? Мисля да вляза вътре и да му позвъня.

Тя го спря преди да е стигнал до вратата.

— Мат, кога да очаквам списъка с въпросите?

— Какъв списък с въпроси?

— За интервюто с мисис Лайнъм.

Той щракна с пръсти.

— О, правилно. Значи си съгласна с идеята? Даваш ли ми зелена улица?

— Да я интервюираш или да я чукаш?

Не беше най-изисканото встъпление, но пък нанесе силен удар, който наистина свърши работа. Лицето му изведнъж изрази стъписване. С много по-спокоен глас, отколкото бе очаквала от себе си, тя продължи.

— Не се затруднявай, нито ме обиждай, като се правиш на онемял. Това не е долен слух, който съм дочула при фризьора. Ходих до къщата на Лайнъм този следобед и ви видях заедно. Заключението можеше да бъде само едно. Няма върху какво да се двоумя.

Той се приближи до парапета на верандата и погледна навън към двора, с гръб към нея. Кендъл очакваше отговора му и усещаше как търпението й се изчерпва. Беше на ръба да го нападне с много по-силни думи, когато той най-после се обърна към нея. Небрежно скръсти ръце на гърдите си.