Сандра Браун - Свидетелката

— Това е очевидно, нали?

— Искам да кажа, сър, че не мисля, че близнаците са свързани с обира на дома й днес следобед. Те наистина не приличат на Мат и Гиб Бърнууд. Прилича ми на случайна среща. Свидетелите казват, че мис Роб много бързо се сприятелявала с такива, нали разбирате какво искам да кажа? Един от посетителите сам предложи да ни даде подробности за нея. Той каза — и много други го подкрепиха — че тя се чука с който й попадне. Бързо се съгласява. И не е необичайно да напусне едно заведение с непознат — така казаха.

Пепърдайн побесня.

— Слушай. Не давам пукната пара дали мис Роб се чука със сто мъже на площада всяка събота при пълнолуние. Тя е гражданка и макар да крие ценна за нас информация, наше задължение е да я пазим.

Беше ви наредено да не я изпускате от погледа си, а вие я изпуснахте. Сега я няма. Не знаем с кого е и къде. А двама маниаци, които си мислят, че са дясната ръка на Господ и избиват всеки изпречил се на пътя им… — Той спря да вика, за да си поеме дъх. Но поомекналият му глас звучеше много по-заплашително. — Успявате ли да схванете?

— Да, сър. Мисля, сър.

— Но да няма недоразумения, нека ви кажа ясно. Ако нещо лошо се случи на Рики Сю, ще ви закова топките на пода и след това ще ги подпаля.

— Да, сър.

— Разбра ли?

— Да, сър.

Пепърдайн затръшна слушалката. Той изпрати още от хората си в бара, за да се опита да хване следата на неидентифицираните близнаци. Даде им кратко описание.

— Високи, кокалести, сламени коси. Нещо особено в цвета на очите им. Жената е дебела, червенокоса. Никой, който я е видял не може да я забрави, така че говорете с всеки.

Пепърдайн отпиваше от минералната вода, кръстосваше кабинета и разсъждаваше. Съвпадение ли беше, че в деня, когато бе нападната къщата на Рики Сю от двамата Бърнууд, тя случайно се срещнала в евтин бар с някакви близнаци?

Как биха могли да се свържат двете неща? Дали близнаците не са членове на Братството, адютанти на Бърнууд, изпълняващи заповедите му? А може би едното събитие няма нищо общо с другото?

Инстинктът на Пепърдайн му подсказваше да предполага най-лошото. Ако тези близнаци са в съучастие с Бърнууд или по някакъв начин са свързани със случая, сега трябваше да се грижи за четири живота: на Джон, на мисис Бърнууд и бебето, и на Рики Сю Роб.

Ако двамата Бърнууд намерят който и да е от тях, преди неговите хора…

Нямаше да позволи да се случи. Това е.

Съвсем не беше лесно да се завлече Рики Сю от леглото в мотела до Камарото, но успяха да се справят, без да я събудят. Късметът им не проработи обаче, когато се опитаха да я издърпат от колата.

Щом дойде на себе си, тя започна да се бори, за да се освободи.

— Ей, какво става? — попита тя раздразнено и се опита да се ориентира. Колата беше паркирана на края на една канавка, встрани от тъмен, тесен път. — Къде, по дяволите, сме? Какво нравим тук навън? Къде са ми дрехите?

В отговор Лутър само я изгледа със зяпнала уста. Хенри обаче обясни:

— Ние мислехме, че може да ти се плува.

Лутър загледа глупаво брат си, след това се обърна към Рики Сю и усилено заклати глава.

— Голички да се накиснем, разбираш ли?

— Да плуваме? — Тя хвърли преценяващ поглед наоколо. — Не знаем къде сме, нали?

— Знаем, знаем — похвали се Хенри. — Ние с Лутър бяхме тук по-рано днес. Има чудесен малък поток, на около петдесет ярда през гората.

Рики Сю проследи показалеца му, но не се зарадва на онова, което видя. А то беше гъста, тъмна и страшна гора. Да вървиш през гората гол посред нощ, не беше според нейните представи приятно прекарано време. Хвърляше се във всякакви авантюри, но предпочиташе да ги върши в места със стени и тавани.

Никога не беше обичала заниманията на открито. Слънцето беше бич за светлата й кожа: ставаше или на лунички, или на мехури. Освен това беше алергична към дивия бръшлян и ухапвания от комари, които се превръщаха в грозни червени подутини и накрая загнояваха, та трябваше да се лекуват с антибиотици.

От друга страна, обаче, тя бе изпитала истинска наслада от дългите им кокалести тела. Притисната между двамата като сандвич беше голямо преживяване. Голи, под водата, щяха да бъдат гладки като змиорки, които леко ще се плъзгат покрай закръглените й форми. Тя потрепери в очакване.

— Води по пътя.

— Нека да поиграем на индианци и да вървим един след друг — предложи Хенри. — Лутър, водиш. Аз ще съм на опашката — каза той и като плъзна ръка по задника й, леко я щипна.

Рики Сю изписка от удоволствие и зае мястото си между тях. Хенри я натискаше отзад. Тя пък поглаждаше Лутър по кръста и така преминаха през гората.