Сандра Браун - Свидетелката

— Мислех, че може да се нуждаеш от него за защита.

— Колко мило от твоя страна. — Подпирайки се на патерица, той издърпа стол изпод масата и го бутна към нея. — Седни.

— Джон, ако само ме послушаш…

— Седни! — изгърмя гласът му.

Тя се приближи към стола и седна предпазливо, като не преставаше да го наблюдава внимателно.

— Всичко ли си спомняш?

— Всичко — каза той. Животът ми преди амнезията и всичко, което се случи след това. Джон Макграт. Второ име Лиланд. Роден на двадесет и трети май, 1952 в Ралей, Северна Каролина. Завършва училище осемнайсет години по-късно. През 1979 защитава докторат по психология.

— Психология? Ти си психолог?

Той подмина въпроса и продължи.

— Дисертацията ми беше за „Забавения стресов синдром“. Проявих се добре в клинична работа. Това е обърнало внимание на ФБР, по-специално на агент Джим Пепърдайн, който ме привлече в своята група за спасяване на заложници. Работили сме често заедно.

Преди две години напуснах ФБР и отидох да работя към федералната полиция. — След многозначителна пауза той добави. — Бях отвлечен на 12 юли 1994. Но тази дата ти е известна, нали?

— Джон, мога да ти обясня.

— По дяволите, сигурен съм, че можеш. Но по-добре се погрижи първо за Кевин.

Бебето бе започнало да се вълнува. Джон не искаше нищо да отвлича вниманието му но време на този разговор, но не можеше да остави бебето да се измъчва.

— Мокър е. Ще отида да го преоблека.

Тя се изправи и се опита да заобиколи Джон, но той я хвана за ръката.

— Чудесно хрумване, но няма начин. Тук ще го преоблечеш.

— На кухненската маса?

— Няма да се храним тук повече. Преоблечи го тук.

Тя разгъна одеялцето на Кевин на масата и смени пеленката.

— Неупотребяваните са в колата.

— Иди да ги вземеш.

— Не се ли страхуваш, че ще избягам? — попита тя иронично.

— Не без Кевин. Той остава при мен. Побързай. — Тя погледна към детето, след това отново към него. — Или отиваш за пелените в колата — каза той — или Кевин ще си остане гол. Мисля, че на него не му пука, а за мен няма никакво значение.

Този път тя тръшна след себе си кухненската врата.

Беше буден от момента, когато тя стана от леглото. Очакваше, че ще опита да се измъкне, за да осъществи втория етап от плана, какъвто и да беше, но дяволите, този етап.

Опитът й да се измъкне не го изненада. Изненада се обаче от болката, която му причини тайното й бягство. Беше ядосан, но и силно наранен.

Естествено, не би си позволил лични съображения да замъглят разсъдъка му. Ситуацията изискваше прагматичен, безпристрастен професионализъм. Това беше неговият дълг и Господ му бе свидетел, че го беше позабравил през последните няколко седмици: като се започне с недокладваното отклонение от пътя и се свърши с любовната връзка със затворничката.

Кендъл се върна с торбата пелени и бързо сложи една на Кевин.

— Добре, офицер Макграт, ще бъда ли затворена в карцер само на хляб и вода?

— Не се задявай, Кендъл. Това не са шегички и игрички. Ако не беше ми откраднала белезниците, щях да ги използвам, за да те вържа за стола. Трябва да си взела белезниците, когато си присвоила оръжието ми.

— Не можех да те оставя да стигнеш в болницата с пистолет в джоба, нали?

— Не, предполагам, че не си можела. Щяло е да предизвика въпроси, на които си нямала отговор. Затова си се опитала да опростиш историята.

— Опитах се.

— Кога реши да им кажеш, че съм твой съпруг? В линейката?

— Не. Не знаех какво ще кажа. Когато докторът ме попита кой си ти, отговорът просто сам изскочи. Изглеждаше съвсем възможно. Бях с новородено. Пътувахме заедно. По възраст сме подходящи. — Тя го погледна и сви рамене, като че ли предимствата на тази лъжа бяха очевидни.

— И аз не можех да отрека.

— Така е. Не можеше да отречеш.

— Като моя жена си упражнявала голям контрол.

— Това беше основната идея.

— Какво им каза за полицай Фордхам?

— Че е сестра ти.

— Как ги убеди в това?

— Те просто повярваха на думите ми.

— Тя беше от испански произход.

— Тогава не знаеха.

— О, да. Не са могли да открият колата заради наводнението.

— Което също беше в моя полза.

— Е, всичко е било в твоя полза. Много добре, че мис Фордхам е умряла, нали?

— Не говори такива ужасни неща! — изкрещя тя.

— Беше ли мъртва?

— Какво?

— Беше ли мъртва, когато колата падна в реката?

Тя обърна глава и се загледа в отсрещната стена. Сигурен беше, че е побесняла. Когато се обърна към него стискаше челюстите си, а в очите й блестяха гневни сълзи.