Сандра Браун - Свидетелката

Тя изсумтя презрително.

— Тоя Пепърдайн си мисли, че е хванал господ за шлифера. „Нали знаеш къде е мисис Бърнууд“, ми казва. Знаеш това, знаеш онова — изимитира го тя. — Как ще знае какво знам, когато само аз знам каквото си знам?

— Да — съгласи се Лутър. — Къде си мисли, че се намира, че да ти задава въпроси за най-добрата ти приятелка?

Хенри хвърли ужасен поглед на брат си. Защо Лутър просто не си държи устата затворена? Мама беше права — брат му беше толкова тъп, че ставаше опасен. С тази единствена забележка той би подсказал на Рики Сю, че те не са с нея само заради веселите игрички.

Но тя беше вече съвсем пияна, за да забележи пропуска на Лутър.

— Аз тряб’а дъ пазя Кендъл — каза тя и изхълца. — Приятелка мий е. Няма да ка’а на Пепърдайн къде е, дори и да ’наех, но не ’нам.

Тя отпи още от алкохола и почти се задуши от смеха, в който изпадна изведнъж. Повдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което щеше да каже:

— Но се сещам. — Тя отдели сричките на последната дума и ги произнесе съвсем отчетливо.

— Ау, няма нужда да ни баламосваш, Рики Сю. Ние не сме от закона, нали, Лутър?

— По дяволите, — не!

Хенри я погъделичка по шията.

— Забрави го откачения Пепърдайн. Хайде пак да си поиграем.

Рики Сю го отблъсна.

— Не баламосвам. Наистина знам къде мо’е да е. Аз съм единствената в целия свят, дето знае.

— Сигурно, сигурно, сладурче. Вярваме ти. Нали, Лутър? — Той намигна съучастнически на брат си, но Лутър не последва примера му. Реверсивната психология не му беше позната.

— Ъх… ъх, да. Правилно. Каквото казва Хенри.

— Истина е — настоя Рики Сю, като се опита да седне. — Обзала’ам се, че е на мястото, където ’одеа ’сяко лято с баба си.

— Добре, бебче, добре. — Хенри я плесна покровителствено по бедрото. — Щом казваш, че е така.

Тя разтресе матрака на леглото с юмрука си.

— Знам къде е. Е-е, не точно. Но е някъде до Мортън. И там има…

— Какво?

— Водопад.

— Водопад?

Тя наклони глава снизходително и погледна над носа си към Хенри.

— Не казах ли точно това?

— Сигурно, сладурче. Нямах намерение да те ядосвам.

— И има… голяма пушка. Ка-ак й вика-а? На колела.

— Оръдие?

Тя забоде нокътя на показалеца си в гърдите на Хенри.

— Точно! Позна! Печелиш първа награда! — Тя разпери ръце, предлагайки тялото си като трофей от състезанието. След това очите й се обърнаха и тя падна обратно на леглото в безсъзнание.

— По дяволите! — извика Хенри. — Успяхме. Тръгваме за Мортън.

— Къде се намира?

— Не знам. Но трябва да го има на картата. Бързо, Лутър, обличай се.

— А с нея какво?

— Знаеш какво каза мама.

Лутър погледна надолу към Рики Сю и примлясна с устни от съжаление.

— Проклет да съм, но е кофти да унищожиш такова нещо. Досега не бях чукал такава страстна червенокоса.

— Да ви извиня? — Зъбите на Пепърдайн изскърцаха, а слушалката бе стиснал с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Ще бъдете ли така любезен да повторите току що казаното?

— Ние, я загубихме, сър. Тя отиде в оня бар — истинска дупка. Седеше си сама и се наливаше като истинска пияница.

— Продължавай.

— Да, сър. Този човек…

— Какъв човек?

— Някакъв човек. Висок, кокалест мъж със сламеноруса коса и особени на цвят очи. Той седна срещу нея. Почерпи я с питие. Седяха и си говореха.

— Попитахте ли някой за името на мъжа?

— Разбира се, сър. Никой в бара не го познаваше.

— Кола?

— Питахме и за това, сър. Никой не си спомни да е виждал него и брат му да пристигат, затова не можахме да разберем нищо за колата.

— „Брат“ ли каза? Имал и брат?

— Да, сър. Близнак.

— Господи.

Пепърдайн хвърли два аспирина в устата си и ги глътна с чаша минерална вода. Защо всичко трябва да е толкова сложно? Не просто брат, което само по себе си беше трудно, но близнак на всичко отгоре.

— Еднояйчни близнаци?

— Така ни казаха. Не можели да различат единия от другия.

— Естествено.

— Ние изобщо не видяхме втория. Той стоял в задната стая при билярда. — Агентът обясни как Рики Сю и кавалерът й се измъкнали.

— Как плати за напитките?

— В брой.

— И аз така си представях — измърмори Пепърдайн. — И никой там не познаваше мъжете?

— Не, сър. Нито знаеше имената им. Нищо. Очевидно не са местни. — Подчиненият на Пепърдайн спря, като че ли се подготвяше за ругатните, които щеше да отнесе. Когато шефът му не каза нищо, той предложи едно мнение. — Мисля си сър, че тя случайно ги е срещнала и е тръгнала с тях.