Сандра Браун - Свидетелката

Беше казал истината на онази странна червенокоса жена — Рики Сю — той наистина се чувстваше отговорен, че е забъркал Джон в тази бъркотия.

Бе започнало като шега, макар и жестока. Мислеше, че ще излекува Джон. Известно време с бебето на мисис Бърнууд би могло да изличи лошия спомен от Ню Мексико.

Така си бе мислил Пепърдайн, когато ги повери на грижите на Джон. Никога и в най-безумните си фантазии не си бе представял, че приятелят му може да се превърне в главен участник в едно от най-невероятните престъпления от десетки години насам.

Колкото повече разкрития правеше Бюрото за Братството, толкова повече Пепърдайн се страхуваше за Джон и мисис Бърнууд. Ритуални екзекуции и обезобразяване, заклинателни песнопения и тайни пароли, мъчения и кръвопролития, при които маркиз дьо Сад би изглеждал жалък любител — това представляваше Братството.

Пепърдайн се изправи уморено на крака и се изпъна. Отиде до прозореца и погледна надолу към града. Навън бе тъмно. Нощта даваше на двамата Бърнууд повече възможности да изчезнат. Бяха някъде там. Но къде?

Някъде навън бяха също и мисис Бърнууд и неговият приятел, Джон Макграт. Никой, дори хитрец като мисис Бърнууд, не би могъл да изчезне безследно. Все някой трябва да ги е забелязал. Те се намираха някъде.

— Но къде, но дяволите? — високо попита Пепърдайн. И откъде да започне да ги търси.

Единственото нещо, което специален агент Джим Пепърдайн знаеше с абсолютна сигурност беше, че ако Мат Бърнууд намери бившата си жена преди властите, тя нямаше защо да се страхува, че ще бъде съдена за престъпленията си.

Щеше да е мъртва.

— … И жената умря, преди случаят й да стигне до съда. Тя умря от СПИН, отчаяна и без достойнство. А всичко, което искаше, беше да каже „сбогом“ на децата си.

Кендъл разказваше отново, този път на Джон, историята, която бе описала на Мат и Гиб преди повече от година, макар сега да й се струваше, че е било като в друг живот. Наистина беше друг живот, съвсем отдалечен от тази малка спалня във фермерската къща на дядо й в североизточен Тенеси.

— Всеки път, когато загубя дело, го преживявам като лична загуба. А в този случай се чувствах, като че ли и аз я бях разочаровала и изоставила.

— Значи заради това си избрала един от най-тежките възможни профили в професията си?

— Предполагам.

— Сигурно е било подтикващ стимул, но мисля че става въпрос за нещо повече. Човек, струва ми се, се ориентира към своето осъществяване далеч преди да се заеме с процес на болен от СПИН.

Тя вдигна глава от рамото му и го погледна в лицето.

— Защо искаш да говорим за личната ми съдба? Важно ли е това?

— Не знам нищо за теб, освен онова, което се случи, след като се върнах в съзнание. Да, за мен е важно.

Тя отпусна с въздишка глава отново на рамото му. Всъщност, не й беше чак толкова противно да говори за себе си. Спокойното му държане насърчаваше към изповеди, а и на нея й се искаше да я запомни. След това.

— Защо си толкова целеустремена, Кендъл?

— Кой каза, че съм?

— Ей — скара й се той — продължавай. Какво се е случило с родителите ти?

— Загинаха с частния си самолет на път за ски-ваканция в Колорадо.

— Какви бяха те?

— Жизнени. Енергични. Забавни. Влюбени един в друг и в мен. Мисля, че бяха най-чудесните двама души на земното кълбо. Обичах ги с цялото си сърце.

— Умрели са далеч преди да достигнат истинския си разцвет като личности. Затова мислиш, че трябва да изживееш техния живот и да получиш от него онова, което им е било отказано. На това се дължи целеустремеността ти.

Главата й отново се повдигна.

— А ти какъв си, затворен в себе си? — Тя се шегуваше, но той остана сериозен.

— Какво те накара да се превърнеш в решителната, упорита жена, Кендъл?

— Казах ти…

— Потърси по-надълбоко.

— Добре, ако искаш да си играеш на доктор, ще те разсмея. — Тя пое дълбоко дъх. — Сутринта, в която те тръгнаха за Колорадо, когато се прегръщахме и си казвахме „довиждане“, баща ми каза: „Преди да се върнем, опитай да си оправиш стаята, за да се почувстваме горди от теб“. Е, те никога не се върнаха. Предполагам, че аз все още се опитвам да ги накарам да се гордеят с мен.

— Версията е съкратена, но много проникновена.

— Благодаря ти. Сега не можем ли да започнем нещо по-освежаващо? Нали знаеш, че има и по-забавни начини да си играеш на доктор?

Не можеш да спечелиш одобрението на умрели хора. Не трябва да се стремиш да бъдеш най-добра във всичко.