Сандра Браун - Свидетелката

Един мъж се плъзна на пейката срещу Рики Сю.

— Здрасти.

— Разкарай се.

— Не е много по съседски. Не ме ли помниш? Брат ми и аз те питахме за една улица днес.

От половин час Рики Сю седеше сама, пийваше яко и се опитваше да заглуши тревогата си от сериозните предупреждения на Пепърдайн.

Той бе казал, че ако се случи нещо ужасно на мисис Бърнууд и нейното бебе, то щеше да е по вина на Рики Сю.

Ако иска да види най-добрата си приятелка жива, би било по-добре да играе честно с него и да му каже всичко, което знае.

Ако загинеха, това вечно щеше да тежи на съвестта й. Животът им бе в нейните ръце.

Беше продължил още и още да изброява толкова ужасяващи възможности, че тя едва не си запуши ушите. След като той си отиде, почувства клаустрофобия между стените на къщата. Тя все още бе в пълен безпорядък. Пепърдайн обеща да изпрати утре група за почистване, която да й помогне да се отстрани черния прах за отпечатъци, но нито за миг повече не можеше да издържи бъркотията.

Постоянното напомняне, че някой е нахлул в жилището й и е ровил в личните й вещи я изпълваше с рядко изпитвано чувство на уязвимост. Освен това — макар че никога не би го признала на Пепърдайн — страхуваше се да остане сама в дома си.

Трябваше да излезе. Затова бе дошла в този бар. Не беше място, което често посещаваше. Но понеже тази вечер не търсеше компания, тя избегна клубовете, в които я познаваха — бе много вероятно да попадне на приятели, на които им се весели.

Тази вечер искаше да се напие сама. Сама. Вече няколко мъже я изгледаха очаквателно, но тя бе отвърнала с враждебен поглед на подканя нето им. И досега никой не бе посмял да се доближи до нея.

Когато вдигна глава и погледна изпитателно към мъжа, който бе седнал срещу нея, тя го позна веднага. Сърцето й леко подскочи. Замръзналото й, незаинтересовано изражение изчезна. Намръщените й устни се разтегнаха в усмивка.

— Намерихте ли Сънсет стрийт?

— Да, благодарение на вас. Но приятеля, когото търсихме се е преместил. Някъде извън града. — Хенри Крук сви рамене равнодушно. — Хич не е важно. Просто минавахме и решихме да му се обадим.

— Къде е брат ви?

— Името му е Лутър. Моето — Хенри.

— Аз съм Рики Сю. Рики Сю Роб.

— Нали е страхотно да попаднем на вас два пъти в един ден. Трябва да е съдба или нещо такова.

— Може би — усмихна се глуповато Рики Сю.

Очите му бяха необикновено сини. Имаше и хубава руса коса. Не е някакъв гений, но какво от това? Пепърдайн беше умен, но пък такова лайно.

А и прекалено умните мъже създаваха чувство за малоценност. Предпочиташе мъже, които й бяха равни в умствено отношение, но не понасяше хора, говорещи неправилно. Хенри и другият близнак обаче я привличаха със здравите кокалести фигури, които я възбуждаха. Тя премигна няколко пъти.

— Почти съм свършила питието си.

— Може ли да те почерпя едно?

— Много мило. Уиски и сода, ако обичаш?

Той отиде до бара и поръча. Оттам я погледна и се усмихна по момчешки стеснително, с което я развълнува приятно. Срамежливите мъже винаги я разпалваха. Толкова много неща можеше да ги научи.

Той се върна с напитките. След първите няколко глътки тя попита:

— Откъде сте?

— Западна Вирджиния.

— Хм. Говорът ви е по-южняшки.

— Израснахме в Южна Каролина, но семейството ни се премести още когато двамата с Лутър бяхме в гимназията.

— С какво се занимавате.

— С автомобилен бизнес.

— Колко интересно! — извика тя задъхано. — Обожавам колите, моторите и частите им.

Изобщо не се интересуваше от коли, но възторг беше добър повод да се облегне напред и да даде възможност на Хенри да погледне дълбоко в цепнатината на деколтето й. Носеше черен ажурен комбинезон и черен сутиен, който не скриваше, а откриваше.

Прикован от гледката, Хенри се заля с бира, когато вдигна чашата до устата си.

— Брат ми и аз се върнахме, за да те видим, разбираш ли?

— Така ли? Кога?

— След като открихме, че нашият приятел не живее вече там. Стори ни се, че жилището ти е пълно с ченгета.

Рики Сю се намръщи.

— Бяха там. Някой беше влязъл с взлом и тършувал из къщата.

— Без майтап? И какво е откраднал?

Тя се облегна още по-напред.

— Хенри, сладурче, нали нямаш нищо против да не говорим за това? Много съм разстроена.

Хвана ръката му и той здраво я стисна.

— Не се учудвам. Ние с Лутър си помислихме, че е станало нещо ужасно, когато забелязахме цивилни детективи да наблюдават жилището ти от ъгъла на улицата.