Сандра Браун - Лъки

— Е, добре, в такъв случай, предполагам, че всичко е наред.

— Мм, да.

— Но ако имаш нужда от още нещо…

— Не.

— …като например от допълнителни одеяла, възглавници… — той се наведе и леко я докосна по устата — от мен.

Зацелува я бавно, като в началото едва я докосваше с върха на езика си, а след това устните им се сляха в гореща целувка. Той простена, обгърна я с ръце и я притисна към тялото си, разтреперано от тъй дълго потисканото желание, което не бе в състояние да контролира повече.

Само още веднъж да усети вкуса й. Само веднъж. А след това ще съумее някак си да преживее нощта. Но устните му ставаха все по-настойчиви, езикът му проникваше все по-навътре, ръцете му я притискаха все по-силно. Тя заблъска с юмруци по гърдите му. Той прошепна името й, но най-накрая се предаде и вдигна глава.

— Не мога, Лъки…

— Това е просто една целувка.

— Не, не е.

— Само една целувка.

— Нямаме право.

— Зная, зная.

— Тогава ме пусни. Моля те!

Той я пусна, но не се помръдна от мястото си. Очите им се срещнаха и между тях сякаш избухна пожар. Лъки с радост забеляза, че и тя като него бе останала почти без дъх, а протестите й бяха твърде слаби и неубедителни.

Девън се промуши през вратата и я затвори след себе си, но в очите й се четеше объркване и страст, която по нищо не отстъпваше на тази, изгаряща тялото му

Лъки не можа да мигне през цялата нощ. Мисълта, че тя е само през две стаи от него, а той не може да предприеме нищо, не му даваше мира.

След три подобни мъчителни дни, той бе на границата на лудостта. От списъка им на евентуални заподозрени едно по едно отпадаха всички имена. Отхвърляха ги по най-различни причини, но бяха убедени, че никой от хората, с които се бе карал напоследък, не би могъл да подпали склада им.

Лъки бе кисел и раздразнителен. Настроението му бе мрачно, езикът — вулгарен, търпението — на привършване. И всичко това, защото бе изгубил всякаква надежда, че може да има Девън.

— На четвъртия ден, докато пиеха кафето си, тя му каза:

— Фермерът беше последната ни надежда, но той е бил в Арканзас да купува добитък. Изглежда така, сякаш през оная нощ в града е имало само хора, които искрено те обичат. Не знам какво повече можем да направим.

— Така ли? — той се изсмя. — Бях останал с впечатлението, че знаеш всичко. Мислех си, че имаш цяла торба с чудеса. Не ми казвай, че са се свършили.

Тя гневно бутна стола си назад, изправи се и се отправи към вратата на кухнята. Когато мина край него, той протегна ръка, обгърна я през талията, придърпа я между широко разтворените си крака и допря чело в корема й.

— Съжалявам, съжалявам. — Зарови глава в меките й гърди, потърка лице в блузата й, вдишвайки сладкия й аромат. — Знам, че се държа като негодник, но аз бавно умирам, Девън. Ще експлодирам, ако…

— Някой идва…

Тя се отдръпна от него само няколко секунди преди Лори да влезе в кухнята, последвана от Сейдж. Дори и да бе забелязала напрегнатата обстановка и зачервените им, виновни лица, Лори с нищо не го показа. Сейдж, обаче, ги изгледа с разбиране и безочливо намигна.

— Е, здравейте. Не ви прекъснахме, нали?

Лъки я погледна и изръмжа нещо.

— Какви са плановете ви за днес? — попита Лори.

— Всъщност, все още не сме решили — отвърна несигурно Девън.

— Е, ако питате мен — нещо, което явно смятате за излишно — мисля, че пропускате очевидното.

— И кое е то, мамо?

Лъки погледна с любопитство към нея, макар да изгаряше от желание да напляска дръзката си сестричка. Истински се зарадва на думите на майка си — всъщност би се зарадвал на всеки, който би успял да го отклони за момент от измъчващата го страст.

— Онзи Кагни и противното му приятелче.

— Литъл Алвин и Джак Ед Патерсън?

Лори само деликатно сви рамене при споменаване на имената им.

— Отвратителни хора, особено Джак Ед. А и децата на Кагни са си беладжии по рождение.

— Но да подпалят склада веднага след като ги понатупах! Това вече ми се струва прекалено очевидно!

— Може би разчитат точно на това. Смятат, че никой няма да се усъмни в тях, защото нещата наистина са очебийни.

Девън и Лъки се спогледаха, замислени върху тази възможност.

— Мисля, че тя има основание. — Те съвсем трепетно бяха побеснели от яд.

— Но и двамата имат железни алибита.

— Лъжи — кратко заяви Сейдж. — Принудили са хората да лъжат заради тях.

Лъки задъвка долната си устна, докато обмисляше въпроса.

— Няма да е много умно от наша страна, ако пак се скараме с тях. Обещахме на Пат, че няма да има повече неприятности. Освен това — той се захили — може и да не остана жив след още една схватка с Литъл Алвин.